Окото на света

Кошмари изтощаваха неспокойния сън на Перин. Гонеше го Баал-замон, преследваше го през лабиринти, мъчеше се да го улови, но Перин така и не се оказваше лице в лице с него, доколкото можеше да си спомни, след като се събудеше. Егвийн на свой ред се оплакваше от сънища за Шадар Логот, особено след онези две нощи, когато бяха намерили изоставеното укрепление и рухналата кула. Перин продължаваше да следва плана си неотстъпно, дори когато се събуждаше посред нощ, плувнал в пот и треперещ. Тя очакваше от него да стигнат безопасно до Кемлин, а не да споделя с нея тревоги, за чието предотвратяване не можеха да сторят нищо.

Когато усети миризмата, той вървеше до главата на Бела и се чудеше дали ще намерят тази вечер нещо за ядене. В същия момент ноздрите на кобилата се разшириха и тя извърна глава, но той я стисна за юздите, преди да успее да изцвили.

— Пушек е — каза възбудено Егвийн, наведе се от седлото и вдиша дълбоко. — Някой си пече нещо. Заек.

— Може би — отвърна предпазливо Перин и нетърпеливата й усмивка се стопи.

Той прибра прашката и хвана извитата като полумесец брадва. Беше си истинско оръжие, но нито скришните му тренировки в задния двор на ковачницата, нито няколкото урока на Лан го бяха научили да я използва както трябва. Даже и битката пред Шадар Логот му се струваше твърде незначителна, за да му вдъхне увереност. А и никога нямаше да постигне онази „празнота“ на ума, за която говореха Ранд и Стражникът.

— Почакай ме тук — каза тихо. — Тя се начумери, но той я прекъсна: — И пази тишина!

Тя кимна, макар и с нежелание, но все пак се съгласи. Перин за миг се зачуди защо това не ставаше, когато се опитваше да я накара да продължи да язди вместо него. Пое си дълбоко дъх и тръгна предпазливо към източника на пушека.

Не беше се скитал толкова много из горите около Емондово поле, колкото Ранд и Мат, но и той нерядко беше ловувал зайци. Притичваше внимателно от дърво до дърво, почти без да издава шум, с изключение на някой и друг настъпен клон, който изпукваше под тежките му нозе. Скоро се озова зад един дебел дъбов ствол. Надникна. Пред него се виждаше бивак. Слаб мъж с лице, загрубяло от слънцето, се беше облегнал на един пън недалече от огъня.

Поне не беше тролок. Но беше най-странният човек, който Перин беше виждал през живота си. Преди всичко, цялото му облекло, изглежда, беше съшито от животински кожи, без да е свалена козината, чак до ботушите и странната плоска и кръгла шапка на главата му. Наметалото представляваше шантав юрган, съшит от заешка и катерича кожа; гащите му, изглежда, бяха скроени от кожи на кафяви и бели кози. Сбрана на тила му със суха животинска жила, прошарената му кафява коса се спускаше до кръста. Гъста брада растеше до гърдите му. На колана му висеше дълъг нож, почти колкото меч, а на един близък клон беше окачен лък.