Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
— Може би трябва да му кажеш това, Мери.
— Как? Той не иска да ми вярва. И е толкова бесен, че се боя от него. Страхувам се не само да му говоря, страхувам се да съм близо до него.
— Трябва да изчакаш да мине малко време. Следващия път, когато видиш Стивън, сигурно ще имаш възможност да разговаряш с него, без да се боиш от насилие. Това не му е присъщо.
— Разбира се — изрече потиснато Мери, когато поредната гореща вълна на мъката се изкачи до върха на душата й и после се стовари върху нея. Щеше ли тя да оцелее следващите няколко минути, да не говорим за следващите няколко дена?
Ако искаше да си върне Стивън, трябваше да оцелее. Не знаеше кога ще го види пак. Щеше да се наложи не просто да оцелее през следващите няколко дни. Може би щеше да й се наложи да чака много месеци, преди да получи шанса да го види отново, за да се защити и да го накара да й повярва.
А ако минеха повече от месец-два от тази среща, бременността й щеше да е видима за всички. Той, разбира се, щеше да й се разсърди, че не му е казала. Но ако му кажеше сега, щеше да я прати в изгнание и нямаше дори да се отбие, за да я посети в килията й. Мери знаеше, че единствената надежда да спаси отношенията им се крепи на взаимното им желание един към друг. Ако той още изпитваше подобно желание. Не бе никак сигурна в това.
Мери се чувстваше изтощена до крайност от срещата с мъжа си, от загубата на родителите и на брат си, от многото дни, през които се беше грижила за умиращата си майка, от сблъсъка с баща си и от лудешкото бягство от Олнуик. Беше съвсем сигурна, че не е в състояние да понесе нищо повече. Джефри я изведе навън. Мери с мъка овладя бурята от чувства, развихрили се в гърдите й. Въпреки че имаше причина да плаче, не искаше да изпада в истерия, докато Стивън я извежда насила от абатството пред брат си, хората му, монасите и добрия абат. Гордостта беше всичко, което й беше останало.
След това нещо трепна долу в корема й и я накара да затаи дъх. Толкова зле се чувстваше, а очакваше дете.
Те отвърнаха поглед от нея. Джефри се качи зад нея, когато тя се приближи до тях, придружена от архидякона. Мери избърса влажните си очи. Погледът й срещна този на Стивън. Той също отвърна надменно поглед от нея.
Колко я мразеше!
След това Мери видя тримата си братя, Едгар, Александър и Дейви. Те яздеха един до друг в центъра на нормандския отряд.
— Какво правят те тук? — попита тя.
Джефри я изгледа.
— Не са в безопасност тук, Мери.
— Разбира се, че са в безопасност!
— Нима Стивън не разби портите, за да се добере до теб?
Мери замълча. Погледът й се насочи към широкия гръб на Стивън. Щом той е успял да влезе в абатството и да наруши божия закон, нищо не пречеше на някой като чичо й Доналд или, прости Господи, на брат й Едмънд, да направи същото. Тя потрепери. Те бяха узурпирали властта в деня, в който тя и момчетата избягаха от Единбург. Вестта беше пристигнала през онази същата нощ. Не искаше да си представя, че Доналд Бейн или Едмънд ще сторят зло на братята й, за да си осигурят трона.
— Къде ги води Стивън? — попита тихо Мери.
— Засега в Олнуик.
Мери си отдъхна. Братята й щяха да се намират в безопасност в Олнуик, поне докато са там. Поне за известно време нямаше да й се налага да се тревожи за тях. Още повече, че собственото й бъдеще й създаваше твърде много ядове и грижи.
Воините излязоха в колона от портите на абатството. Начело яздеше Стивън, Мери беше на един кон с Джефри, а братята й — по средата на колоната. Въпреки умората си Мери усети, че е възвърнала спокойствието си, макар това да противоречеше на настроението й. Каквато и да бъдеше нейната съдба, каквато и да бъдеше участта на братята й, за момента всичко беше извън нейна власт и контрол. Беше настъпило време за изчакване. Колкото й зле да се чувстваше по време на това чакане, Мери усети, че има голяма нужда от малко отдих. А Стивън явно твърдо бе решил да я прати в изгнание в Тетли.
То започна с лоши предзнаменования. Скоро, след като преминаха река Туийд и навлязоха в Нортъмбърланд, войските на Стивън се разделиха. Джефри и още двадесетина войници се отклониха на изток и поведоха Мери със себе си. Стивън и другите продължиха на изток към Олнуик с тримата й братя.
Дадоха й съвсем малко време да се сбогува. Тя прегърна Едгар, Александър и Дейви и ги посъветва да не се тревожат за нея или за каквото и да било.
— Обещавам ви, че накрая всичко ще бъде наред — каза тя.
Надяваше се да е била убедителна. Увереността и си беше сапунен мехур, защото Мери се тресеше от страх и съмнения. Положението се влоши още повече, защото не само че братята й също се усъмниха в думите й, но и от собствените й очи рукнаха горещи сълзи от скръб заради раздялата им.