Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Мери се отблъсна от стената и седна на студения каменен под. Стаята като че ли се завъртя заедно с едрото силно тяло на Стивън. Болката я заля на вълни. Събра мислите си и се уплаши. Дали не й бе счупил челюстта? Чувстваше се така, сякаш е строшена. Запита се и дали това е краят за тях двамата.
Стивън се обърна и я изгледа.
— Предупредих те. Не… да не си посмяла да говориш. Когато казвам, че не искам да те слушам, значи не искам да те слушам. Пращам те в изгнание в Тетли.
Мери примигна. Болката, която я заливаше, се промени и придоби друг характер. Той я изпращаше в изгнание. Поне нямаше да я убие преди тази среща. Тя не знаеше какво да очаква от него. Наложи й се да призове цялата си смелост, за да остане в стаята си и да го чака тук, а не да се крие в църквата. Нямаше да я убие, но тя не изпитваше облекчение. Изгнанието беше участ, от която се боеше като от смъртта. Защото не беше ли това краят на брака им?
А той не й разрешаваше да говори в своя защита. Мери искаше, трябваше да говори, но се боеше от него. Страхуваше се, че той дотолкова не се владее, че ще я удари пак и този път неволно ще убие и нея, и детето. Или може би тъмното, смъртоносно и жестоко желание се крие в гърдите му и му трябва само малък подтик, за да избухне. А отчаяните й думи щяха да бъдат този подтик.
Мери заплака отново, както често й се случваше през последните няколко дена.
В съзнанието й се появиха поредица от образи. Надменният и гневен Малкълм, който й заявява, че тя не му е вече дъщеря. Едуард, който я отвежда настрани, прегръща я и я утешава. Майка й, коленичила в параклиса в Единбург за молитва.
Всички те бяха мъртви. Това бе твърде много за нея. А сега и това.
Мъжът й, бащата на нероденото й дете, човекът, когото тя мразеше и когото трябваше да продължава да мрази, но така и не успяваше, я ненавиждаше. Ненавиждаше я достатъчно, за да я прати в изгнание, където тя несъмнено щеше да остане завинаги. И ако не внимаваше, омразата му щеше да го подтикне да убие неволно и нея, и детето им.
— Сълзите ти не ме трогват — изрече студено Стивън. — Никога няма да ме трогнеш отново.
Мери искаше да му каже за детето. Може би, ако му кажеше за живота, който разцъфва в нея, той щеше да омекне и дори да я заобича отново. Беше отчаяна. Реши да направи всичко, само и само той да се влюби отново в нея. Но в този момент той каза:
— След като ми родиш наследник, ще те пратя в изгнание във Франция.
Мери се вцепени от изумление. Щеше да я прати във Франция, ако тя му роди син. Знаеше, че от това няма да има връщане назад. Щом веднъж я заключеха във Франция, никога повече нямаше да има възможност да се добере до него. Никога нямаше да успее да го накара да й повярва, защото повече нямаше да го види.
За миг й призля толкова, че си помисли, че ще повърне.
Стивън отиде до вратата и спря там. Извърна се леко към нея.
— Твърде гневен съм, за да си помисля дори да легна с теб пак в близко бъдеще. Но ти си млада. И гневът ми постепенно ще утихне. Когато нуждата ме обземе, ще те посетя. Ще имам син — лицето му беше обърнато изцяло към нея. В очите му се четеше ненавист.
Мери изхълца и стисна здраво очи. А след това ще ме прати в изгнание и всичко между нас ще свърши.
Тогава Стивън каза грубо:
— А след като имам син, няма да имам повече нужда от тебе.
Мери го гледаше как се обръща и си отива. След това рухна на пода и застена. Но вече не от болка в нараненото си лице, а само от мъката в гърдите си. Сърцето й беше разбито и опустошено. Разкъсано на безброй малки парченца. Останала беше само разтърсващата болка.
Джефри дойде, за да изведе Мери. Тя забеляза, че той се ужаси при вида на лицето й. Едната страна на челюстта й се беше подула и по нея имаше петна. Мери знаеше, че тя скоро ще придобие пурпурен оттенък.
Лицето му беше строго и навъсено, но при вида й омекна малко.
— Добре ли си? — попита той. Дойде и я хвана за ръката.
Мери го погледна с блеснали очи.
— Не, сър. Никога няма да съм добре.
Джефри помрачня.
— Той никога няма да забрави това, Мери, но с течение на времето ще омекне. Мисля, че след време ще ти прости.
Мери затвори за миг очи.
— Много ми се иска да ти вярвам — тя ги отвори. — Не избягах от него, милорд. Исках само да спра тази война. Въобразявах си, че баща ми ще се вслуша в молбите ми — сълзите й течаха като порой. — Обичам Стивън. — С голямо усилие на волята тя овладя бушуващите в гърдите й чувства. — Дори след като той ми стори това. Още го обичам. Отдавна го обичам. От Абърнети.
Джефри се почувства неловко, но слушаше внимателно.