Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
— Сър, знаете, че това е дом на Бога. Тя помоли за убежище тук. Няма да ви позволя да оскверните това свято място.
Зъбите на рицаря блеснаха, когато той се усмихна хладно. Това беше усмивка на варварин.
— Сър абат, предпочитам да не осквернявам божия дом, но ако се наложи, ще го направя.
Точно така беше. Абатът потрепери. Знаеше, че лордът казва истината.
— Няма да ви позволя да влезете, сър.
— Сър абат, знаете ли, че тя ми е жена?
Абатът преглътна. Разбира се, че знаеше това.
— Сър, това е въпрос на дълг към Бога. Няма да ви позволя да влезете.
Зъбите блеснаха отново, но вече не от усмивка.
— Ще вляза насила.
Абатът вирна брадичка, стисна устни и не помръдна. Стивън се извърна и вдигна ръка. Мигновено двама рицари се отделиха от редиците.
— Счупете вратите — каза той.
Джефри яздеше до Стивън. Лицето му стана смъртнобледо, но той не каза нищо.
Двамата рицари се понесоха в галоп напред, вдигнали големите си пики и връхлетяха върху вратите. Дървото изпука и простена, но железните резета не поддадоха. Следващата атака беше успешна. Двете врати се отвориха с шумен трясък.
Абатът погледна лорд Де Уорън. Лицето му беше изпито и измършавяло така, сякаш не беше спал от няколко дена. Обаче очите му блестяха от очакване — гневно, изпълнено с омраза очакване. Никой досега не му беше приличал повече на див звяр. Стивън вдигна леко ръката си и пришпори жребеца си напред. Десетина мъже влязоха заедно с него в манастира.
Стивън скочи от коня в мига, в който се озова вътре. Погледът му се спря на църквата с дългия й главен кораб. Тя беше разположена в северния край на абатството. А спалното помещение се намираше от източната страна на църквата и беше обърнато към Ерусалим. Погледът на Стивън не се задържа дори веднъж върху останалите постройки — правоъгълният манастир, където монасите преписваха текстове на дървени маси между колоните и се разхождаха по време на почивка, помещението, където се събираше катедралният съвет, трапезарията и спалнята. Той хвърли поглед на Джефри.
— Не разрешавай на никой да излиза.
Стивън закрачи по замръзналия двор. Насочи се право към църквата. Разтвори широко вратата и пристъпи вътре. Спря за миг, докато очите му привикнат със слабата светлина в помещението.
В центъра на кораба стоеше Едгар с ръка върху меча си. Зад него в подобна поза чакаха по-малките му братя Александър и Дейви. От сенките на църквата се появи Етълред. Не носеше никакво оръжие, но също застана до Едгар срещу Стивън. Мери не се виждаше никъде.
— Ще идеш право в ада, милорд — изрече тихо Етълред. — Не си струва усилията.
— Къде е тя? — попита надменно Стивън.
— Няма я — изръмжа Едгар. — Никога няма да се върне при теб, никога.
Дъхът на Стивън секна от гняв.
— Къде е отишла, Едгар? Отговори ми. Не ме карай да измъквам насила истината от теб.
Ръката му беше на меча. Владееше се толкова зле, че малко беше нужно, за да изгуби самообладание и да нареже брата на Мери на късчета, за да измъкне желаните сведения и да се добере до нея.
Етълред пристъпи напред.
— Няма да допусна да опетниш тази църква с кръв и насилие! Не е заминала никъде — той погледна мрачно Едгар. — В спалнята е. Тя не пожела да потърси убежище тук, милорд. Помисли си за това.
От усмивката на Стивън ги побиха тръпки. А той самият пет пари не даваше защо не е пожелала да дойде при братята си в църквата. Излезе навън и прекоси манастира. Веднага се сети коя сграда е тази със спалните помещения и се насочи към дормиториума. Отвори вратата и се озова в дълъг и тесен коридор. В него имаше една редица малки стаи, във всяка от които имаше сламеник. Стивън тръгна по коридора, като оглеждаше всяка спалня. Всичките бяха празни. Намери жена си едва когато стигна до самия край на коридора.
Тя беше в последната спалня. Беше се облегнала на стената с лице към вратата и го очакваше.
Стивън едва дишаше от гняв. Известно време не помръдна. Мълчаливо й заповяда да не продумва, защото, ако се опиташе да му обясни защо е тук, и пак изречеше някоя проклета лъжа, знаеше, че ще загуби контрол над себе си и ще я убие.
Но очакваше прекалено много от нея. Мери трепереше. Беше бяла като снега по дъбовете, но проговори.
— Милорд — изрече прегракнало тя, — моля те, моля те, чуй…
Самообладанието му се стопи, както той си и знаеше, че ще стане. Ръката му се вдигна. Чу се плясък, когато отворената му длан удари лицето й. Мери ахна от изненада, когато се удари в стената и след това се стовари на пода.
Стивън се извърна от нея. Дишаше тежко и трепереше. Мразеше се, но не и колкото мразеше нея.
— Недей — каза той най-сетне, — да изричаш дори една лъжа. Няма дума, която да кажеш и на която да искам да повярвам.