Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Ще им спомена за това.
По онова време календарът на алорните още не беше съвсем точен. Алорните, разбира се, брояха годините, но пък не си правеха труда да кръщават месеците, както правеха толнедранците, например. Онова, което ги интересуваше, беше смяната на сезоните. Така че не мога да ви кажа точната дата, на която се състоя сватбата на Рива и Белдаран. Трябва да е било около три седмици след пристигането на Черек. Десетина дни преди сватбата Поулгара най-после се отказа от завоеванията си на местна почва и двете с Белдаран пощуряха на тема шиене на рокли. С помощта на няколко добродушни алорнски момичета те прекроиха наново роклята на Белдаран и след това се заеха да измислят нещо подходящо за сестрата на младоженката. Белдаран винаги си е падала по шиенето, но страстта на Поул датира от този период. Шиенето си е пипкава работа, но пък дава поле за безкрайни женски приказки. Не съм съвсем сигурен за какво точно са си говорили двете млади дами през въпросните дни, защото млъкваха, щом прекрачех прага на стаята. Очевидно е ставало въпрос за някои от онези тайни, които жените предпочитат да не споделят. Поулгара очевидно даваше на сестра си съвети за бъдещия й брачен живот, макар да нямам и най-малката представа откъде пък тя самата е била наясно с тая пиперлива тема. Какво би могла да научи, докато седи на клона и си говори с птиците?
Така или иначе, щастливият ден най-после настъпи. Рива беше адски изнервен, но Белдаран изглеждаше абсолютно спокойна. Церемонията се състоя в тронната зала на двореца. Една тронна зала може би не е най-подходящото място за сватбено тържество, но Рива настояваше, обяснявайки, че иска да се ожени в присъствието на Сферата, а според него нямало да бъде особено уместно да се появи в храма на Белар с меч в ръка. Такъв си беше Рива.
Неделима част от сватбените обреди са различните странни обичаи, чийто първоначален замисъл е отдавна забравен. Според алорните, младоженецът трябва да пристигне първи на сватбата, съпроводен от яки приятели, готови да напердашат всеки, който реши да попречи по някакъв начин на шествието. И тъй бащата, братята и братовчедът на Рива, облечени до един в бляскави ризници, блъскаха без много да се церемонят всеки, дръзнал да се приближи твърде много според тяхната преценка. Ако не бях прибрал бойната секира на Драс преди да потеглим за двореца, един Господ знае как щеше да завърши всичко. Драс се престараваше във всичко и аз не исках да видя как ще разфасова половината гости, само за да покаже колко много обича своя брат.
Малко след като тримата гиганти се кротнаха, преди да са осакатили някого, фанфарен залп, сътворен от Белдин, оповести пристигането на булката. Белдин просто обожаваше Белдаран и затова малко се престара. Почти сигурен съм, че на около стотина мили на юг жителите на Тол Хонет са зарязали за миг делата си с въпроса: „Какво беше това?“, когато ревът на стотици сребърни тръби разцепи въздуха в тронната зала. Фанфарите бяха последвани от прекрасен женски хор — от около стотина девици, струва ми се — който нашепваше химн в чест на младоженката. Всъщност не знам дали „нашепваше“ е точната дума, но след звуковите ефекти на Белдин всичко ми се струваше някак нереално тихо. Моят гърбав брат бе изучавал музика през последните няколко безбурни столетия и трябва да кажа, че химнът беше наистина неземен, макар че да си призная, четирийсет и осемгласните хармонии надхвърлят леко слуховия ми диапазон.
Въоръжени до зъби алорни разтвориха широко дверите на тронната зала на риванския крал и Белдаран, цялата в бяло, прекрачи прага с гъвкава стъпка. Моята русокоса щерка беше бледа като луната, но лицето й не издаваше и намек за слабост или неувереност. На гостите им се схванаха вратовете, докато обърнати назад се взираха в младоженката.
Отнякъде прозвуча звън на огромна камбана. След церемонията потърсих камбаната, но така и не я открих.
После сноп бледа светлина, която ставаше все по-ярка и по-ярка, огря моята по-малка дъщеря.
Поулгара, загърната в лилава кадифена пелерина, пристъпи до мен и ме хвана за ръката.
— Ти ли правиш това? — попита ме тя, кимвайки с глава към божествената светлина, която бе окъпала и без друго съвършената Белдаран.
— Не съм аз, Поул — отвърнах й тихо. — Тъкмо се канех да те попитам дали ти не го правиш.
— Може да е чичо Белдин. — Тя тръсна леко рамене и наметалото й се разтвори, за да разкрие роклята й. Само дето не се задавих, когато я зърнах.
Неземната светлина, за която бях почти сигурен, че е дар от странния старец с раздрънканата каручка, продължаваше да облива искрящата в бяло Белдаран. Роклята на Поулгара беше в синьо — шеметна каскада от дипли и волани, увенчана от семпли, но безкрайно ефектни детайли от снежнобяла дантела. Кройката беше малко смело вталена и изрязана за онези времена, но аз реших да не се заяждам за дреболии. Това наситено синьо правеше роклята да изглежда като пенеща се морска вълна, от която като Богиня се въздигаше Поулгара.