Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Марино, по-разумен, не забрави да определи колко време да трае престояването под водата.
Сандъците, които водолазите бяха извадили от дъното на морето при предишното си слизане, бяха напълнени със златни монети, половината от Испания, а другата половина от Мексико.
Сандъците бяха поставени в една от големите кабини.
Марино, д’Артенай и Оргосо можаха малко по малко, през време на разните слизания да вземат бързо касите от потъналия кораб. Те отнасяха шест до осем всеки път.
След няколко дни работата беше привършена. Само един от сандъците им бе избегнал: този, който, поради непохватливостта на Оргосо се бе разбил, разсипвайки съдържанието си от скъпоценни камъни. Те можеха да извадят от водите малка част от тях.
Венецианците притежаваха, прочее, сто сандъка, струващи много стотици милиони, на които множество владетели имаше да завидят. Мадреселва бе казал истината. Шепата храбреци, които бяха около Марино, можеха сега да извършат чудеса.
Марино Маринели, станал баснословно богат, омая другарите си. Неговият ореол на слава и могъщество се уголеми с един нов блясък. Повече от друг път, той се явяваше като господар и филантроп.
Той не желаеше да използва това злато, което му принадлежеше, и да го употреби пръв за своите цели.
— То е наше общо богатство — заяви той на приятелите си. — Ние ще го изразходваме всички за всички ни. То ще ни позволи да отървем Венеция от кървавата инквизиция и да върнем щастието и надеждата, наказвайки престъпниците и закриляйки невинните.
После той добави, че му е неотложно да направи едно посещение на Венеция.
— Как! — извикаха всички мъже от кораба. — Вие искате да се върнете във Венеция, всред вашите смъртни неприятели.
— Не се страхувайте за живота ми — каза той. — Трябва да се върна в моя роден град, за да узная от устата на единствения човек, който познава престъпниците, тайната на кървавата нощ! Кой ще ме придружи?
Всички заявиха, че са готови да го последват с една радост, която изненада и поласка Марино.
— Д’Артенай, — каза той на френския благородник, — вас избирам за мой другар. Никой не ви познава във Венеция и вие сте изложен малко на опасност! Да отидем, — извика той — в островния град, този хубав, този скъп град, който е наш!
Ние ще видим множество от камбанариите му, светещи на слънцето, и ще изпълним нашата тайна мисия. Но часът за голямото дело още не е дошъл. Трябва ни време и зряло обсъждане. Нашата първа задача ще бъде да платим на истинските виновници сметката за техните престъпления!
Отправяме се към Венеция, бързам да узная кои са действително. Нашият девиз ще бъде следният: Война и смърт на негодниците, не на венецианците. Бог да ни пази от подобно нещо, но на злодеите, които ги притискат, въпреки омразата и отвращението, които ги окръжават!
Пътуването бе благополучно. Корабът хвърли котва в Лидо, входа на пристанището на Венеция.
Марино и д’Артенай напуснаха борда с една лодка. Тонино и Зани ги придружиха. Те трябваше да теглят греблата и щом пристигнат в града, да очакват двамата благородници до Пиацета.
Лодката се отдалечи, изпратена от поздравите и окураженията на целия екипаж.
Знае се какъв бе резултатът от тоя смел опит на Марино. Той трябваше да пожертва Бертучио, който бе безвъзвратно загубен, но реши да използва без отлагане дадените му указания чрез старата просякиня.
Зората се бе появила, когато той се върна на кораба, придружен от д’Артенай.
Той заповяда да вдигнат котва и да се отправят за островите на Адриатическо море.
Щом заповедта бе дадена на смелите другари на Маринели, тя бе изпълнена веднага и без възражения. Слънцето едва се бе издигнало, когато корабът се спусна в открито море.
Марино сдържаше нетърпението и вълнението си през няколкото дни, когато трая пътуването. Струваше му се, че много ще се забавят, докато достигнат островчето, където щеше да намери разрешението на измъчващата го загадка.
Най-сетне, умело управляваният кораб се приближи до островчето. Марино нареди да спуснат лодката в морето.
Фали, Оргосо и д’Артенай поискаха разрешение да го придружат и да бъдат свидетели на откритието, което техният началник се надяваше да направи на острова.
Развълнуван, героят стоеше прав в лодката и се взираше в скалистите стени, които се очертаваха на хоризонта, над брега, посипан с бели камъчета. Там той трябваше да намери уверението, потвърждението на своите съмнения.