Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Марино направи прощален знак към островчето и се завърна на борда заедно с приятелите си.
Корабът пое отново пътя си към Венеция. Храбрите моряци ловко го управляваха, тържествувайки над противоположния вятър и след няколко дни островният град се появи пред очите им.
Те хвърлиха котва близо до Лидо. В този момент една лодка се отдалечаваше от пристанището към открито море. Вечерта настъпваше.
Лодкарят мина близо край венецианците, които не позна.
— Какво става в града, че толкова гондоли и лодки са се струпали на пристанището? — му извика Марино.
— Още една екзекуция, ей Богу! — отговори гондолиерът. — Днес целият народ се е отправил към палата на дожовете.
— Една екзекуция… — каза Марино замислен. — Знаете ли кой е осъден на смърт?
— Един монах астролог, казват. Ако желаете да видите, побързайте! Слънцето скоро ще залезе — отговори човекът.
— Това е той, Бертучио! Ние пристигнахме твърде късно — каза Марино, след като непознатият гондолиер поздрави и се отдалечи. — При залеза на слънцето главата на нещастника ще падне. Невъзможно е да му се говори. Той ще отнесе тайната си в гроба!
— Да побързаме! Може би ще пристигнем навреме — каза Фалие.
— Давам ви честната си дума, има още време, — каза внезапно д’Артенай и напредна към Марино. — Елате!
— Ние не можем, без да бъдем познати, да проникнем до него, не можем нищо да узнаем, д’Артенай! — отговори Марино.
— Вярвайте ми, ще успеем — настоя френският благородник. — Да не губим време, да отидем на Пиацета, откъдето се чува биенето на барабаните. Да отидем там, където се готвят да извършат едно ужасно престъпление.
— Късно е! Чувате ли? — каза Марино. — Той е покачен на ешафода!
— Тогава ще се опитаме да вземем от палача главата му!
— Главата ли? — каза Марино учуден. — Какво желаете да кажете, д’Артенай?
— Аз зная една тайна — отговори последният, — за начина, по който можем да говорим с един обезглавен!
Марино погледна приятеля си с изненада и въпросително.
— Вие говорите със загадки, д’Артенай! — каза той.
— Спомняте ли си за Габриел Мортиз? — запита французинът.
— Да — отговори Марино. — Той е ако не се лъжа, палачът от каторгата в Тулон!
— Е, добре! — подзе д’Артенай, — този човек ми довери една тайна, резултат от неговите опити, която и ние ще изпробваме на дело, Маринели! Главата на обезглавения ще ни направи признание, доказано от стария палач на каторгата, Габриел Мортиз ни го гарантира.
— Ние ще стигнем. Това е върховната минута! — каза Марино.
38. Главата на обезглавения
Марино и д’Артенай, изкачвайки се по стъпалата на Пиацета се отправиха към площада, още изпълнен от една гъсто притисната тълпа. Но те забелязаха в момента на тяхното пристигане, че дожът и управителят от Сан Марко се оттеглят от ложата, откъдето наблюдаваха екзекуцията.
— Главата на Бертучио е паднала — каза Марино ниско на ухото на другаря си — Луиджи се оттегли в палата.
— Тогава да побързаме! Да се опитаме да вземем по възможност по-скоро главата на осъдения! — отговори д’Артенай.
— Аз още не ви разбирам! — каза Марино.
— Потърпете няколко минути и аз ще ви дам доказателство за това, което ви казвам! Смятате ли за престъпление, че ние ще изтръгнем от главата тайната, която знае? — отговори д’Артенай.
— Бертучио сам ще ни прости нашата постъпка — каза Марино полугласно, — но ще бъде доволен, ако може да живее още, за да ни даде последните указания! Последвайте ме!
Двамата мъже, които се бяха загърнали в техните тъмни мантии и нахлупили дълбоко над очите си своите черни шапки с широки краища, започнаха да си пробиват път между тълпата, която се разотиваше.
Те успяха най-сетне да достигнат до ешафода и можаха да получат от палача главата на монаха.
Марино я взе под мантията си, после се отправи бързо към едно отстранено място на площада, съвсем близо до църквата Сан Марко. Пристигайки там, той отвори наметалото си.
Тръпки го побиха при вида на тази глава, опръскана с кръв и смъртно бледна.
Косите се спущаха, черни, в безпорядък върху челото. Очите бяха широко отворени и приличаха на стъклени. Устата зееше и на двамата мъже се стори, че устните се движат и езикът прави безпомощни усилия да заговори.
— Бертучио! — извика Марино със задушен глас, гледайки ужасната физиономия на тази глава, която д’Артенай предпазливо държеше. — Бертучио, познаваш ли ме още? Ето, Марино Маринели е пред теб?
Очите се затвориха и наново отвориха, Бертучио нямаше друго средство да отговори, тъй като бе лишен от говор.