Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Аз се чувствам така щастлива, че се намирам при вас, моя добра Луала — отговори болната със слаб глас.
— Това е един урок, мое съкровище, един скъпо платен урок, който си получила там. Остани спокойно легнала, почивката ще ти окаже голяма полза!
Тя направи приятелски знак на болната, после както обикновено, тръгна, клатушкайки се, към църквата Сан Марко…
Лелееше надеждата да узнае нещо за Бертучио. Дебна през цялата вечер момента, когато слугите ще излязат, и най-после се отправи към Якопо, който минаваше за всезнаещ.
Но този път не можа да откопчи нищо от него. Той се ограничи да й каже „не зная нищо за стария монах“.
Просякинята се върна у дома си, носейки няколко пресни и сочни плодове.
Анунциата изглеждаше по-бодра, по-закрепнала. Обаче, още не бе в състояние да се привдигне. Болната имаше треска и чувстваше силни болки в главата.
Но Анунциата намери за благоразумно да успокои покровителката си, като каза, че се чувства добре.
Нощта мина спокойно и старата започна да се надява, че всичко ще мине добре.
Следната вечер Луала, напротив, намери младото момиче в много лошо положение, почти в делириум. То произнасяше неразбираеми думи и изглеждаше, че не познава старата просякиня.
Последната се суетеше из стаята, като от време на време слагаше върху челото на Анунциата компреси със студена вода.
На сутринта момичето се успокои. То позна Луала и заговори с нея. Старата просякиня отново придоби надежда.
— Преди един час един богат благородник мина оттук, — заговори старият просяк. — Той пита за вас, преди да влезе в църквата. Желаел е вероятно да ви даде милостиня!
— Казвате, че бил един богат благородник? Не знаете ли как се казва, Матео?
— Сигурен съм, че е богат — отговори последният, — понеже даде на всички ни без изключение. Не го познах. Носеше разкошна черна мантия. На главата си имаше шапка с широки краища, украсена с черно перо.
— Хм! И в църквата ли остана?
— Да. Мога да добавя, че има един другар с него.
— Благодаря, Матео. Аз ще го почакам — каза Луала и отиде да застане по-близо до големия портал, където се сгуши до един стълб, настрана от другите просяци.
Големите органи свиреха вечерната служба, като техните звуци политаха навън приятни и тържествени.
Няколко жени излязоха. Старата просякиня разбра, че богослужението е завършило и не изпущаше от погледа си изходната врата.
Хората не закъсняха на тълпи да излизат от църквата.
Най-сетне Луала забеляза един висок красив мъж, който, както другаря си, носеше разкошна мантия с тъмен цвят и черна шапка.
Тя се опита да пресече тълпата, за да разгледа чужденеца и да се срещне с него.
Внезапно тя трепна. Старата гърбава жена, чиито очи бяха свикнали да виждат в полумрака, разпозна чертите на благородника, въпреки че той бе навел шапката над лицето си.
— О, Господи! — произнесе тя с учудване и със сключени ръце, като че ли се моли. — Това не е възможно.
Тя му прегради пътя и му протегна ръка.
— Имайте милост, сеньоре, подарете нещо — каза тя. Гласът замря на устните й.
— Последвайте ме, — отговори чужденецът с нисък глас, слизайки по перона, последван от приятеля си.
Луала тръгна, клатушкайки се между колоните, пробивайки си път между навалицата, за да достигне до двамата сеньори, които я очакваха настрана.
Първо тя се огледа изпитателно наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава и после се приближи до чужденеца.
— Света Богородице! Да вярвам ли на очите си? Не, не може да се лъжа. Това сте вие, сеньор Марино? Това сте вие, това сте вие — каза тя, обзета от неописуема радост.
— Тихо, Луала. Не изговаряйте името ми. Да, това съм аз! — отвърна Марино.
— О, вие сте посмели, благородни сеньоре — каза старата с изненада и страх едновременно. — Вие сте дошли във Венеция. Вие сте свободен?
При тия думи Луала хвърли изпитателен поглед върху другаря на Марино.
— Този човек е приятелят ми д’Артенай, един французин — каза Марино. — Можете да имате доверие в него, Луала. Той знае всичко! Къде живее Анунциата?
— В моята колиба, благороднико, в бедната ми колиба — отговори просякинята. — Уви, тя е болна, скъпата Анунциата.
— Болна?… Вие ме плашите, бабо! — извика Марино.
— Тя страда от силна треска, бедното създание. Не трябва нито да ви види, нито да знае, че сте тук, защото това би влошило положението й. Скъпата Анунциата! Тя жадува за вас с цялата си душа и говори непрекъснато за вас.