Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— О, това ще видим! — обади се Пиетро.
— Не крещете така, деца! — прекъсна ги просякинята. — Вие ще съберете цялата тълпа тук. Пиетро има пари, зная го, повече, отколкото му трябва, а Пеполи се нуждае от малко. Уредете работата приятелски!
— Чуйте старата, тя има право — каза Себастияно. — Елате малко настрана Пеполи, да поговорим за работата. Повредата може да се поправи!
— Да, ако ми платите пет зекини! — отговори Пеполи, който се обърна към другаря си, за да го запита за мнението му. — Нали, Жироламо?
— Хъм! — отговори последният. — Да дадат пет зекини!
— Хайде, елате! — каза Себастияно, хващайки Пиетро за ръката и отвеждайки го близо до двамата гондолиери, за да уредят с тях въпроса за заплащане на повредата.
Старата Луала използва този момент. Тя слезе по стъпалата и преструвайки се, че разглежда нанесената повреда на гондолата на Пеполи, погледна внимателно монаха.
— Свърши се — въздъхна последният. — Аз съм загубен!
— О, Света Богородице! — произнесе просякинята с нисък глас.
— Те ме заловиха, подзе монахът. — Ако видите Марино, кажете му, че това, което трябва да знае, е написано върху каменните табла на малкия остров!
Едва Бертучио бе произнесъл тези думи с глас, колкото е възможно по-тих, когато Луала видя четиримата мъже, видимо спогодени, да слизат по стъпалата.
— Това може да се поправи, деца — каза старата, показвайки вътрешността на повредената гондола. — Това може да се поправи и всички да бъдат доволни! Слушайте старата Луала, ха, ха, ха! Тази стара Луала, която може да бъде ваша майка.
Четиримата мъже не слушаха вече просякинята. Пеполи бе поставил в джоба си няколко златни монети и скочил в гондолата си заедно със своя другар.
От своя страна, Себастияно се бе прибрал в тая, в която се намираше монахът.
— Махни се от пътя ми, дърто! — викна Пиетро, тласкайки Луала настрана.
— Вижте го колко е признателен — каза тя подигравателно и се направи по-гърбава, отколко в действителност беше. — Вижте го колко е признателен, Пиетро — каза тя, подпирайки се с бастуна по плъзгавите стъпала. — След като старата му е посочила работата, той я отблъсква!
— Ето, вземи една кватрина и се махай! — каза Себастияно, подавайки на просякинята една малка сребърна монета.
— Благодаря, сеньор Себастияно. Можете да си запазите вашата кватрина!
— Тя е горда, вещицата! — казаха двамата мъже, смеейки се.
Те оттласнаха лодката си от брега, желаейки да използват нощта, за да се приберат в канала Орфано и да затворят монаха в подземията.
Старата просякиня остана неподвижна върху стълбата на кея.
Горе хората, които бяха привлечени от глъчката, се отдалечаваха със смях и викове.
Просякинята хвърли още един поглед към гондолата, която се отдалечаваше.
— Той е жив! — прошепна тя. — Спасил се е, за да падне в ръцете на проклетите убийци. Тоя път той е загубен. Чувствам, че не ще мога да му помогна, както направих в деня, когато пристигнах навреме в канала Орфано. Бедният Бертучио! Да се помъча да не забравя неговите думи!
Тя се изкачи по стъпалата, залитайки и с наведена глава, после продължи покрай парапета, замислена и загрижена за бедния монах, комуто не знаеше как да помогне.
Потънала в мрачни мисли, тя стигна до жилището си. Чувстваше се крайно неразположена.
Анунциата не бе напущала леглото си. Бе обхваната от силна треска и се оплакваше от болки в сърцето и в главата.
Старата просякиня отърча до най-близката кръчма и купи няколко резена диня, за да разхлади горещите устни на болната.
— Едно нещастие не иде никога само — си каза тя, забелязвайки отчаяното положение, в което се намираше Анунциата.
Тя я накара да изяде едно парче диня, после остана да бди край болната.
Към сутринта последната заспа и Луала на свой ред стори същото, за да си отпочине. Но нейният сън не бе по-спокоен от този на Анунциата. Разни страшни сънища я измъчиха.
Внезапно тя се пробуди. Дишането на младото момиче бе станало бавно и тежко. Луала стана бързо, извади от шкафчето едно шише, пълно с някаква течност със силна миризма, и разтърка свода гърдите на болната, като после й даде да помирише течността. Анунциата дойде на себе си.
Въпреки голямата й слабост, нейната първа дума не бе някое оплакване. Тя поиска да ободри и утеши старата Луала.
— Вече съм по-добре — каза тя… — Идете спокойно, както обикновено на вашето място при църквата Сан Марко. Ще остана тук в леглото до вашето завръщане!
— Ще намериш до леглото една стомна с прясна вода, Анунциата — каза старата, като помилва лицето и нежните ръце на младото момиче. — Ще намериш също диня, нарязана на малки парчета. Храни се, мое съкровище, ако езикът ти гори! Ти си твърде слаба и челото ти още гори от треска. Нека Божията майка да те закриля!