Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Двамата другари продължиха да вървят, като избягваха да говорят от страх да не бъдат познати и излязоха на една голяма и почти безлюдна улица.
Просякинята вървеше пред тях.
Никой не ги следваше. Никой във Венеция не подозираше, че Марино Маринели, каторжникът, се намираше в града.
Управителят на Тулон не бе съобщил на великия съвет за бягството на затворника. Той вярваше искрено, че цялото събитие е продиктувано от венецианското управление. В палата на дожовете си почиваха спокойно при мисълта, че незаконнороденият син на бившия дож бе завършил живота си, прикован за една галера, и че са се отървали завинаги от него.
Двамата господа наближиха колибата на просякинята, последната ги почака до вратата. Тя направи знак с ръка да не говорят и да се приближат, колкото е възможно по-тихо.
Д’Артенай застана на известно разстояние от къщата, за да наблюдава да не ги види някой, а Марино се приближи до малкото прозорче и погледна през него в голямата и единствена стая. Вътре бе тъмно.
Старата отвори тогава малката врата без шум и влезе в къщичката. Тя чу пресекливото дишане на болната, после се приближи до леглото й.
Анунциата бе отворила широко очите си. Изглеждаше, че не познава тая, която влезе.
Старата жена запали една лампа, поставена върху една малка масичка и отправи светлина към лицето на болната.
Марино можа да различи ясно чертите на Анунциата. Той я видя обхваната от силната треска и започна да се моли на небето да побърза с оздравяването на любимата му.
Старата просякиня коленичи до нейното легло, пипаше горящите й ръце, трескавото й чело и я мокреше със студена вода.
Очите на болната горяха в чуден блясък и устните й шепнеха полуразбираеми думи, между които можеше да се различи името на Марино. В своето трескаво състояние тя виждаше любимия си, разговаряше с него, без да подозира, че той действително е така близо до нея…
Марино бе привършил молитвата си. Той се оттегли от малкото прозорче и старата Луала отново дойде при него.
— Грижете се добре за Анунциата, гледайте да й спасите живота! Знаете колко я обичам, как жадувам да стане моя! Ето, вземете това!
И той й даде множество златни монети.
— Не за вашата отплата, нито за вашето злато пазя и се грижа за Анунциата! — каза Луала с тих глас.
— Аз не съм така бедна, както си мислите, благороднико. Имам достатъчно за нашето преживяване. Повярвайте ми, не й липсва нищо! Хайде, не губете надежда, заминете за далечното островче. Когато се завърнете, провидението ще й помогне да се повдигне и вие ще можете да говорите с нея.
— Поверявам щастието си във вашите ръце, Луала — каза Марино в заключение. — Довиждане!
Той се върна при д’Артенай и двамата изчезнаха в нощта. Старата просякиня се върна в колибата си.
37. Каменните табла на Санта Рока
В пристанището на Лидо, на мястото, където Големият канал се преобръщаше на един морски ръкав, съвсем близо до остров Сан Николо бе хвърлил котва един кораб. Това бе същият кораб, който бе отвел вече веднъж Марино във Венеция, когато трябваше да изпълни обещанието си относно камбаната.
Бяхме оставили нашите трима храбри приятели Марино, д’Артенай и Оргосо в момента, когато Марино, почти задушен, също бе изгубил съзнание. Бяха престояли по-дълго време под камбаната и въздухът бе станал задушен и невъзможен за дишане. Можеше да се повярва, че немилостивата съдба жестоко се бе отнесла с тия нещастници: Марино се бе задушил, когато бе хванал с ръка спасителното въже.
Съкровището на Мадреселва изглеждаше, че си отмъщаваше на своите нови господари, изтощавайки ги един след друг.
Но внезапно камбаната започна да се изкачва.
Сигналът, наистина, не бе напълно даден, обаче хората от кораба бяха сериозно се загрижили от дългото престояване.
Те изтеглиха бавно апарата над морската повърхност.
Пресният въздух проникна до тримата безжизнени мъже, които лежаха върху галерията.
Фалие и неговите приятели пристъпиха към камбаната. Едно зловещо мълчание отговори на думите им. При вида на техните трима приятели, лежащи бледи и безжизнени край пълните със злато сандъци, те забравиха богатствата и изпаднаха в дълбока скръб.
Те бързо се опитаха с всевъзможни средства да съживят задушените. Марино бързо се съвзе. Д’Артенай също отвори очи и започна да диша Само Оргосо изглеждаше загубен. Най-сетне, в момента, когато всички грижи им се струваха безполезни, и той се съживи на свой ред.
Те се бяха избавили. Урокът бе жесток, но той им послужи за по-нататъшните слизания.
След няколко дни и тримата се бяха напълно съвзели от тяхното злополучно приключение. Те не бяха загубили нито йота от смелостта си, тъй като тяхната първа мисъл бе да се приготвят незабавно за ново спускане.