Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Благодаря ви за тези думи! Вие ми доставяте голямо удоволствие, Луала — отговори Марино.
— И вие не сте — каза бедната, — вие не сте забравили за малкото съкровище. Изложили сте се на такива опасности, за да дойдете да я видите. Бог ще ви се отплати, господарю!
— Значи тя е така тежко болна, че не мога да й направя посещение, нито да я видя? — запита Марино загрижен.
— Надявам се, че тя скоро ще оздравее, но сега се намира в една криза, толкова тежка, че ме отчайва даже.
Старата жена започна да разказва накратко това, което се бе случило на острова на гробовете.
— Страхът и ужасът са причинили силната треска, от която страда — заключи тя. — Вие можете да я видите, благородни господарю, но тя не трябва да узнае за вашето присъствие. Елате с мене! Вие ще погледнете през моя малък прозорец и ще съгледате този прелестен ангел. Но, пазете се, благороднико, да не възбудите никакво подозрение. Навсякъде се реят шпионите на инквизицията! Не знаете ли какво се е случило с бедния Бертучио?
— Аз съм дошъл тука, за да го видя и да говоря с него!
— Уви! — изохка Луала. — Бедният стар Бертучио…
— Какво му се е случило? Хайде, говорете! — каза Марино развълнуван.
— Проклетите полицаи са го заловили и отвели в палата на дожовете — отговори старата жена. — Сега е затворен долу, зад непрозрачните стени.
— Как! — извика Маринели, когато вълнението го задави. — Той е паднал в ръцете на тия негодници?
— Успяваше дълго да им убягва и аз правех всичко възможно да му помагам! Но този път той е загубен. Не можа да му се помогне.
— Горко ми! Тайната на фаталната нощ ще загине заедно с него и не ще узная нищо! Д’Артенай, — каза той, обръщайки се към приятеля си, — старият Бертучио е оня верен служител на моя баща, за който съм ви говорил!
— Наш дълг е да го освободим! — извика младият и буен офицер.
— Уви, приятелю — каза Марино, — това е невъзможно! Вие не познавате могъществото и терора, които обкръжават палата! Вие не можете да му помогнете! Вие трябва да се пазите, денем и нощем, ако не желаете да паднете, заедно с този, който ви говори, във властта на Съвета на тримата!
— Но що да се прави — настоя д’Артенай, — той трябва да ви говори, трябва да научите това, което ви е нужно да знаете!
— Бертучио ми каза на ухото — прекъсна го Луала, — няколко думи, преди полицаите да го отведат.
— Кои са те…? — каза венецианецът.
— „Когато видите Марино“, ми прошепна той тайно, „кажете му, че това, което трябва да знае, е написано на каменните табла на малкия остров“. Точно такива бяха думите му. Аз ги бях втълпила в паметта си, господарю.
— Той е доверил своята тайна на скалите, където са го затворили! — извика Марино. — Този Бертучио е най-честният и най-съвестният човек, който е съществувал на земята.
— Той е истински човек — добави Луала.
— Уви! — извика Маринели мрачно и гневно. — Винаги престъплението и смъртта царят около нас! Когато аз придобия отново силата си, тия негодници ще изкупят с кръвта си своите безчислени престъпления. Те искат да убият един нещастен старец, който през целия си живот е носил едно благородно сърце, и никой не е в състояние да го спаси! Нека скалата всред морето да бъде нашето сборно място! Ние ще идем, д’Артенай, да узнаем тайната на камъните. Но, преди това, отведете ни, Луала. Желая да видя първо моята Анунциата!
— Следвайте ме на няколко крачки зад мене, така че никой да не ни забележи — каза старата жена. — Къде ще прекарате тази нощ?
— Лодката ни очаква близо до Пиацета. Ние ще се завърнем бързо на нашия кораб, който е хвърлил котва в Лидо.
— Пазете се от предатели, благороднико — повтори просякинята, — има ги навсякъде. Елате сега да видите вашето малко съкровище! Какво нещастие, че е болна.
Старицата се отправи към площада, последвана от Марино и д’Артенай.
Движението беше още оживено. Една разнообразна тълпа се движеше около тях. Но никой не ги разпозна под големите им шапки. Те минаха близо до палата, без да бъдат познати.
Марино Маринели почувства, че го обземат най-разнообразни чувства от сводовете и обширните зали, където някога управляваше неговият добър стар баща.
Сега Луиджи носеше пурпурната мантия, Луиджи, играчката на великия съвет, сляпото оръдие в чудовищната трагедия, разиграла се през оная коледна нощ.
Обаче, нямаше доказателство за виновността на своя брат. Само Бертучио, който бе видял всичко, можеше да му го даде.
Дали Луиджи, наистина, бе отговорен за всички извършени престъпления? Беше ли повдигнал ръка срещу баща си? Всички тия мисли не преставаха да безпокоят Марино. Едно единствено указание му оставаше. Надписите на острова можеха да му го доставят.