Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Ако леди Гленарван и мис Грант не бяха с нас — каза той, — нямаше въобще да се интересувам от тази шайка негодници.
Гленарван го разбра и добави:
— От само себе си се разбира, че не става дума да се откажем от задачата си, но може би ще бъде по-благоразумно, като имам предвид нашите дами, да отидем до Мелбърн и оттам с „Дънкан“ да продължим на изток по следите на Хари Грант. Какво ще кажете за това, Мак Набс?
— Преди да се произнеса, бих искал да знам мнението на Еъртън.
Боцманът, запитан направо, погледна Гленарван.
— Мисля — каза той, — че ние сме на двеста мили от Мелбърн и че ако има опасност, тя е еднакво голяма по пътя на юг, както и по пътя на изток. Тия два пътя са еднакво пустинни и в това отношение си приличат. Впрочем аз не вярвам, че тридесетина престъпници биха изплашили осем добре въоръжени и решителни мъже. Според мене, ако никой не предложи нещо по-добро, трябва да вървим напред.
— Браво, Еъртън — отговори Паганел. — Като продължаваме пътя си, ние можем да попаднем на следите на капитан Грант, а ако тръгнем на юг, ще се отдалечим от тях. Аз сьм на вашето мнение и пет пари не давам за тия бегълци от Пърт, на които един честен човек не би трябвало да обръща внимание.
След това предложението да не изменят маршрута бе поставено на гласуване и бе прието с единодушие.
— Едно малко допълнение, милорде — каза Еъртън в момента, когато всички се готвеха да се разотидат.
— Говорете, Еъртън!
— Няма ли да бъде благоразумно да се изпрати заповед на „Дънкан“ да дойде на източния бряг?
— Защо? — попита Джон Манглс. — Тази заповед ще трябва да се даде чак когато стигнем в залива Туфолд. Ако някое непредвидено събитие ни принуди да отидем в Мелбърн, тогава ще съжаляваме много, че „Дънкан“ не е там. Впрочем повредите му сигурно не са още отстранени. Поради всички тия причини аз мисля, че трябва да почакаме.
— Добре! — отговори Еъртън, без да настоява.
На другия ден малкият отряд, въоръжен и готов да посрещне всяка изненада, напусна Сеймор. Половин час по-късно той навлезе отново в гората от евкалипти, която продължаваше на изток. Гленарван би предпочел да пътуват по открито поле. Равнината е по-неподходяща за засади и неочаквани нападения, отколкото гората. Но те нямаха избор и през целия ден колата се провира между големите еднообразни дървета. Вечерта, след като бяха вървели покрай северната граница на графството Енгьлси, пътешествениците прекосиха четиридесет и шестия меридиан и се установиха за нощуване на границата на окръга Мърей.
Глава XVI
МАЙОРЪТ ПОДДЪРЖА, ЧЕ ТОВА СА МАЙМУНИ
На другата сутрин, 5 януари, пътешествениците навлязоха в обширната територия на Мърей. Тази неизследвана и необитаема област се простира до високия хребет на австралийските Алпи. Цивилизацията още не я беше поделила на отделни графства. Това е малко известна и малко посещавана част от провинцията. Един ден горите й ще бъдат повалени от брадвата на колониста. Ливадите й ще се превърнат в пасбища за скуотърските стада. Сега обаче земята й беше девствена, такава, каквато бе изплувала от Индийския океан. Тя беше пустиня.
Съвкупността на тия земи носи върху английските карти многозначителното име: „Резерват за черни“. И наистина колонистите тласнаха брутално туземците в тази област. Бяха им оставили в отдалечени равнини, в недостъпни гори няколко определени места, където туземната раса трябваше малко по малко да изчезне. Всеки бял, бил той колонист, емигрант, скуотър или горски труженик, можеше да премине границата на тия резервати. Само черният не трябваше никога да излезе от тях.
Яздейки, Паганел разсъждаваше върху този сериозен въпрос за туземните раси. По негово мнение английската система водеше към унищожение на завладените туземни племена, към тяхното изличаване от областите, в които са живели прадедите им. Тази злощастна тенденция се забелязва навсякъде, и най-вече в Австралия.
В първите дни на колонизацията каторжниците, а и самите колониста считали черните за диви зверове. Ходили на лов за тях и ги разстрелвали. Убивали ги, основавайки се на мнението на юрисконсултите, че Австралия е извън естествените закони и че убийството на тия нещастници не е престъпление. Дори вестниците от Сидней бяха предложили едно ефикасно средство за ликвидиране племената около езерото Хънтър — да ги изтровят масово.
Както виждаме, в началото на тяхното завоевание англичаните, за да улеснят колонизирането, прибягвали до убийства. Техните жестокости били ужасни. Те са се държали в Австралия, както в Индия, където бяха изтребени пет милиона индуси, и както в Кап, където от един милион хотентоти са останали само стотина хиляди. И така туземното население, унищожавано от лошите обноски и пиянството, е на път да изчезне от материка пред една човекоубийствена цивилизация. Вярно е, че някои губернатори издаваха декрети против кръвожадните колониста! Те наказваха с удари с бич белия, който отрязвал носа или ушите на някой чернокож или му отсичал малкия пръст, за да си направи „пълнител на лула“. Напразни заплахи! Убийствата се организирали с широк замах и цели племена изчезвали. Достатъчно е да споменем, че на остров Ван Димен, където в началото на века имало петстотин хиляди туземци, в 1863 година те били само осем! А напоследък „Меркурий“ съобщи, че в град Хобарт таун бил пристигнал последният тасманец.