Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Ако под тия зелени куполи сянката не е дебела, нито мракът дълбок, това се дължи на една любопитна аномалия при разположението на листата на тия дървета. Нито едно от тях не показва на слънцето лицето си, а само ръба си. В този чудноват листак се виждат само профилите на листата. Това позволява на слънчевите лъчи да проникват до самата земя, също като че ли минават през вдигнатите летвички на прозоречни капаци.
Всички забелязаха тази особеност и бяха изненадани. Защо това чудновато разположение на листата? Въпросът, разбира се, беше зададен на Паганел, който отговори като човек, когото нито не може да затрудни.
— Това, което ме учудва тук — каза той, — не е странността на природата, природата знае какво прави. Учудват ме естествениците, които не винаги знаят какво говорят. Природата не е сбъркала, като е дала на тия дървета този особен листак, но хората, които са ги нарекли „евкалипти“, са в заблуда.
— Какво значи тази дума? — запита Мери Грант.
— Тя произлиза от гръцкото „еу халюпто“, което значи „покривам добре“. Погрижили са се да направят грешката на гръцки, за да не личи толкова, но очевидно е, че евкалиптът покрива лошо.
— Съвсем вярно, драги Паганел — отговори Гленарван, — но обяснете ни защо листата му растат така.
— Поради една чисто физическа причина, драги приятели — отговори Паганел, — която вие ще разберете много лесно. В тази страна, гдето въздухът е сух, гдето дъждовете са редки, гдето почвата е изсъхнала, дърветата нямат нужда нито от вятър, нито от слънце. Като няма влага, няма и сокове. Оттук и тия тесни листа, които търсят да се предпазят от голямо изпарение. Затова те се обръщат към слънцето ребром, а не с цялата си плоскост. Няма нищо по-умно от едно листо.
— И нищо по-егоистично! — отвърна майорът. — Те мислят само за себе си и нямат никаква грижа за пътниците.
Всички бяха горе-долу съгласни с мнението на Мак Набс освен Паганел, който, макар и да бършеше потта от челото си, беше доволен, че пътува под дървета без сянка. Все пак трябваше да се съжалява за това разположение на листата, защото преминаването през тия гори често пъти продължава дълго, а следователно е и мъчително, тъй като нищо не предпазва пътника от горещите лъчи на слънцето.
През целия ден колата вървя под тази безкрайна редица евкалипти, без да срещнат нито туземци, нито четириноги. По върховете на дърветата живееха папагали „какаду“, но на тази височина те едва се виждаха, а бъбренето им долиташе като едва доловим шепот. Понякога ято перюши прелитаха през някоя отдалечена алея и я оживяваха с бърз многоцветен лъч. Но, общо взето, в този просторен храм от зеленина цареше дълбока тишина и мълчанието всред тия огромни пущинаци се нарушаваше само от тропота на конете, откъслечните разговори, скърцането на колата и от време на време от някой вик на Еъртън, който подканяше нехайните волове.
Вечерта спряха да лагеруват в подножието на евкалипти, които носеха следи от скорошен огън. Те приличаха на високи фабрични комини, защото пламъците бяха издълбали вътрешността. Беше им останала само кората, но това не им пречеше да се чувствуват много добре. Този лош навик на скуотърите и туземците обаче един ден ще унищожи тия великолепни дървета и те ще изчезнат като кедрите в Ливан, стари четири столетия, които се опустошават от невнимателно накладени лагерни огньове. По съвета на Паганел, Олбинет, за да приготви вечерята, запали огъня в един от тия тръбовидни дънери. Незабавно се получи силна тяга и димът се издигна до потъмнелия листак. За нощта взеха необходимите предпазни мерки и Еъртън, Мълреди, Уйлсън и Джон Манглс охраняваха поред лагера до разсъмване.
През целия ден на 3 януари безкрайната гора увеличаваше своите дълги и симетрични алеи. Те сякаш нямаха край. Все пак привечер дърветата започнаха да се разредяват и след няколко мили в една малка равнина се показаха редица къщи.