Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Сеймор! — извика Паганел, — Това е последният град, който срещаме, преди да напуснем провинцията Виктория.
— Голям град ли е? — запита леди Елена.
— Госпожо — отговори Паганел, — това е само селище, което скоро ще се превърне в град.
— Дали ще намерим там някой приличен хотел? — каза Гленарван.
— Надявам се — отговори географът.
— Тогава да влезем в града. Мисля, че няма да е лошо, ако нашите смели пътешественици си починат една нощ.
— Драги Едуард — отговори леди Елена, — Мери и аз приемаме, но при условие, че това няма да причини излишни грижи или забавяне.
— В никой случай — отговори лорд Гленарван, — още повече, че и воловете са изморени, а утре ще тръгнем на разсъмване.
Беше девет часът. Луната се приближаваше до хоризонта и косите й лъчи се губеха в мъглата. Тъмнината настъпваше постепенно. Отрядът навлезе в широките улици на Сеймор под водачеството на Паганел, който познаваше винаги много добре местата, които не беше виждал. Той се ръководеше от инстинкта си и отведе пътешествениците право в хотел „Кембълс Норд Бритиш“.
Конете и воловете бяха отведени в конюшнята, колата под навеса, а на пътешествениците дадоха доста прилични стаи. В десет часа всички насядаха около една маса, одобрена от опитния Олбинет. Паганел бе успял вече заедно с Робърт да обиколи града и разказа много лаконично своите нощни впечатления. Той не бе видял нищо.
Един по-малко разсеян човек щеше да забележи известно вълнение из улиците на Сеймор. Тук-таме се събираха групи, които малко по малко се увеличаваха. По портите на къщите се водеха разговори. Хората се разпитваха един друг с истинско безпокойство. Четяха на глас дневните вестници, спореха и коментираха. Всичко това не можеше да убегне и на най-невнимателния наблюдател. Паганел обаче не бе забелязал нищо.
Но майорът, без да отива толкова далече, дори без да излиза от хотела, си даде сметка за опасенията, които основателно тревожеха градчето. Само след десет минути разговор със словоохотливия собственик на хотела, Диксън, той вече знаеше в какво се състои работата.
Но не каза нито дума. Едва когато свърши вечерята и леди Гленарван, Мери и Робърт отидоха в стаите си, майорът задържа другарите си и им каза:
— Авторите на престъплението, извършено срещу сендхър-сткия влак, са открити.
— И са арестувани? — запита живо Еъртън.
— Не — отговори Мак Набс, без да даде вид, че е забелязал прибързаността на боцмана, прибързаност, която, между другото, в дадения случай бе напълно оправдана.
— Толкова по-зле — добави Еъртън.
— Е — запита Гленарван, — кому приписват това престъпление?
— Четете — отговори майорът, като поднесе на Гленарван един брой от „Australian and New Zealand Gazette“, и ще видите, че полицейският инспектор не се лъжеше.
Гленарван прочете гласно следното:
„Сидней, 2 януари 1866 г. — Нашите читатели сигурно си спомнят, че през нощта на 29 срещу 30 декември м. г. се случи железопътна катастрофа в Кем-дънбридж, на пет мили след станцията Касълмейн, по линията Мелбърн — Сендхърст. Нощният експрес от 11 ч. и 45 минути летеше с пълна скорост, когато падна в реката Лътън.
Мостът на Кемдън бе оставен отворен преди преминаването на влака.
След катастрофата бяха извършени множество кражби, а намирането на трупа на кантонера на половин миля от Кемдънбридж доказа, че катастрофата е дело на престъпници.
И наистина от дознанието на следователя става ясно, че престъплението трябва да бъде приписано на шайка каторжници, които са избягали преди шест месеца от затвора на Пърт, Западна Австралия, в момента, когато трябвало да бъдат преместени на остров Норфолк.
Каторжниците са на брой двадесет и девет души. Предводител на шайката е някой си Бен Джойс, много опасен престъпник, пристигнал в Австралия преди няколко месеца. Никой не знае с кой кораб е пристигнал и досега полицията не е успяла да го залови.
Жителите на градовете, колонистите и скуотърите от станциите се умоляват да бъдат предпазливи и да съобщават на главния надзирател всички сведения, които биха улеснили издирванията.
Ж. П. Мичел, главен надзирател“
Когато Гленарван прочете съобщението, Мак Набс се обърна към географа и му каза:
— Виждате ли, Паганел, че има каторжници в Австралия.
— Бегълци, да! — отговори Паганел. — Но не и редовно приети. Тия хора нямат право да живеят тук.
— Важното е, че те са тук — поде Гленарван, — но не смятам, че тяхното присъствие може да промени плановете ни и да спре пътешествието. Какво мислите, Джон?
Джон Манглс не отговори веднага. Той се колебаеше между болката, която биха изпитали двете деца, ако прекъснеха започнатите издирвания, и страха експедицията да бъде изложена на опасност.