Многоръкият бог на далайна

Владетелят изми ръцете си с топла вода, даде указанията си за десерта и нареди на прислугата вече да носи обяда в покоите му. Храненето не беше чак такова свещенодействие като приготвянето на храната, така че докато обядваше, великият самодържец успя да изслуша няколко съобщения. Първото го зарадва — един от приближените му баргеди се вмъкна в залата, наведе се над ухото му и прошепна:

— На изток има нов оройхон. — И после, след едва забележимия жест на вана, послушно разгъна картата, която носеше, и показа точно къде се е родила новата земя.

Ванът кимна доволно. Беше се опасявал, че илбечът ще успее да се измъкне през мягмара, но той все пак беше останал в страната. Изникването на новия оройхон на изток обаче означаваше, че мъдреците са прави, като твърдят, че чудотворецът ще търси начин да отиде в древните земи. Мъдреци, не мъдреци — лесно се управляват хора, след като знаеш какво мислят и какво ще предприемат.

— Удвоете постовете — заповяда ванът. — И жирх да не може да мине през тях! Но да не убиват никого, дори последния скитник. Само да връщат всички там, откъдето са дошли.

Точно преди края на обяда дойде друг чиновник и докладва:

— Пратеници от Моертал. Молят за аудиенция.

— Въведи ги в залата за приеми — каза ванът, стана и без да обръща внимание на запечените плодове, излезе в градината да се разходи под дърветата. Нямаше защо да бърза — пратениците не биваше да разберат, че ги е очаквал с нетърпение. Напротив, те трябваше да чакат търпеливо и да треперят.

Ванът се качи на древния тесег, издигнат тук още от прочутия му прадед. На върха му се извисяваше стар като света туйван — грапавият му дънер сякаш бе изсечен от камък. По кривите му клони нямаше нито едно листо. Ванът въздъхна. Беше се надявал, че след мягмара дървото ще разцъфти и ще оживее — предишните години беше ставало точно така. Но не, туйванът беше мъртъв, вече окончателно. Наскоро пък беше умрял и древният бовер, на който ходеха да се любуват всички, допуснати да стъпят на царския оройхон. Беше станал съвсем немощен, едва се движеше, а пък и като напук преди мягмара всички ручеи на оройхона почти пресъхнаха. Другите бовери можаха да се преместят, но той не можа да помръдне и умря. За една само година ванът се беше лишил от двете най-големи чудеса на градината си и това го нервираше почти толкова, колкото и тъпотата на готвачите.