Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Тя пое дълбоко дъх и аз неволно направих същото.
— Около полунощ кучето тръгнало из гробището. Било много тъмно и нито полъхът на вятъра, нито крясъкът на птица или блещукането на звезда не нарушавало зловещото черно спокойствие. То душело наоколо си по пътя към старата част на гробището и срещнало главатаря плъх, който седял на един сведен, пропукан дървен кръст. Само очите и крайчето на опашката му се виждали в мрака, но кучето го надушило. „Какво стана с котките?“ — попитало то. „Не съм виждал никакви котки — отвърнал плъхът. — Ти да не си мислеше, че ще ни уплашиш с две котки? Ха! Виж какво, ако тук имаше някакви котки, досега да сме ги изкормили и да сме нахранили с тях малките си…“
— Не-е-е! — изкрещях аз и побягнах с всички сили от старицата и от дървото, за да не слушам повече.
— Какво ти стана? — викна след мене тя. — Нали щеше да ми разкажеш своята приказка?
Гласът й ме преследваше по целия път.
Странно, но цялата нощ исках да разбера какво се бе случило с котките. Може и нищо да не се бе случило, но понеже не знаех, въображението ми рисуваше още по-страшни гледки и не можех да заспя. Мозъкът ми работеше както никога досега.
На следващия ден — беше събота — успях да измисля край на историята и макар да не беше кой знае колко хубав, така уплаших Майкъл, че той се закани да ме издаде на мама.
— Защо трябва да го правиш? — попитах го аз. — Ако й кажеш, никога повече няма да ти разказвам нищо!
Майкъл беше с една година по-малък от мен и бъдещето не го занимаваше особено.
— Досега също не си ми разказвал — отвърна той — и всичко си беше наред. Не ми трябват твоите приказки.
И побягна надолу по стълбите към всекидневната. Татко си пушеше лулата и четеше вестника, почиваше си, преди да провери как върви напояването. Майкъл се спря на последното стъпало и се поколеба. Щях да го сграбча и да го издърпам нагоре, но той най-после взе решение и тръгна към кухнята. Със сигурност знаех какво си е помислил — че татко ще му се присмее и ще го нарече „страхливо коте“. Но мама щеше да се ядоса и хубавичко да ме нареди.
Тя тъкмо постилаше покривка на масата. Майкъл се спусна към нея и обгърна краката й, а аз останах на вратата и го измерих с поглед, който обещаваше вечни мъки, ако посмее да се разписка. Но той наистина изобщо не се замисляше за бъдещето.
— Мамо — рече той.
— Ще съжаляваш! — изкрещях аз.
Единственото ми убежище сега беше гаражът за трактора. Обикновено се криехме там. Мама не знаеше това, но татко знаеше и щеше да се досети къде съм.
След около половин час ме откри. Седях в тъмното зад един тезгях и тренирах различни виновни физиономии. Той стоеше сред снопа светлина, който падаше от една цепнатина в покрива. Прашинките танцуваха около краката му.
— Синко, мама иска да знае откъде си научил тази история.
Въпросът бе неочакван. Предполагах, че ще ме попита „Защо плашиш Майкъл?“, или „Откъде ти хрумна подобно нещо?“, но само не това. Мама бе усетила някак си, че работата е по-сериозна, и бе успяла да му го внуши.
— Измислих я — отвърнах аз.
— Никога досега не си измислял подобни истории.
— Тази е първата.
— Синко, наистина се разбираме добре с тебе, стига да не се опитваш да ме лъжеш — въздъхна дълбоко той. — Кой ти разказа тази история?
Този път наистина нямаше как да заобиколя истината.
— Една старица — признах аз.
Татко въздъхна още по-дълбоко.
— Как беше облечена?
— В зелени дрехи.
— А старец имаше ли?
Кимнах.
— О, Господи! — измърмори тихо баща ми, обърна се и излезе от гаража.
Отвън ми извика да се прибирам вкъщи. Изтупах дрехите си от праха и го последвах. Майкъл ми се хилеше подигравателно.
— „И ги заключили в ковчези, пълни с мъртъвци“ — изимитира ме той. — Сега ще си получиш заслуженото.
Нашите затвориха трикрилата врата на кухнята и ни оставиха отвън. Това притесни Майкъл, който очакваше незабавно възмездие. Аз пък бях прекалено любопитен и озадачен, за да му отмъщавам, и той подгони котката из двора с вика:
— Ще те заключа в ковчег!
— Ето, чуваш ли го? — разнесе се гласът на майка ми иззад вратата. — Нещастното дете ще сънува кошмари. Това направо ще го разболее.
— Не преувеличавай — чух гласа на баща ми.
— Какво преувеличавам? Че тези отвратителни старци пак са се върнали? Бен, те би трябвало да са на стотици години! И се опитват да направят със сина ти същото, което направиха с твоя брат… Да живее в грях и да пише за разни гадни списания с момичета.