Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
И се измъкна от прегръдката ми.
— Защо не й я върнете? — попита ме шепнешком сестрата. — Щом толкова се измъчва? Каквото и да е…
— Защото съществува само във въображението й — отвърнах мрачно аз. — Не мога да й върна нещо, което го няма.
„Прекалено е малка!“ — помислих си с горчивина. Беше прекалено малка, за да проумее, че онова, което искаш най-силно, е най-непостижимо.
Разбира се, лекарят не откри нищо нередно. Майка й просто реши, че е имала лек припадък, и на другия ден Сю-лин през цялото време не откъсна празен поглед от прозореца, без да помръдне отпуснатите си на чина длани. Заклех се никога да не отнемам нечия вяра, щом нямам нещо по-добро, с което да я заместя. Дадох ли нещо на Сю-лин? Разполагаше ли тя с нещо по-добро от онова, което й бях отнела? Нейната Кутия не й ли помагаше да преодолява именно такива трудни моменти? И какво да прави сега без нея?
След известно време тя отново се включи в заниманията в клас, а след още известно време — и в игрите. Отново започна да се усмихва, но никога не се смееше. Приличаше на изгаснала свещичка. Пламъкът си беше отишъл заедно с вярата й. Вече не ме поглеждаше съзаклятнически с преливащи от обич очички. Всеки път, щом я докосвах, лекичко отдръпваше рамото си.
Един ден си дадох сметка, че Сю-лин претърсва класната стая. Ден след ден тя проверяваше милиметър по милиметър всяка кутия с играчки, всяка бучка глина, всяка лавица и шкафче и всяка чанта. След около седмица вече бе огледала навсякъде с изключение на моята катедра. Всеки път, щом отворех някое чекмедже, тя моментално изникваше до лакътя ми и светкавично надникваше вътре, преди да съм успяла да го затворя. И винаги намираше основателно оправдание за това, че се навърта наоколо ми.
„Тя отново вярва — помислих с надежда аз. — Не желае да се примири с факта, че Кутията й е изчезнала. Иска си я отново. Но нея наистина я няма — натъжих се аз. — Този път завинаги.“
Няколко дни по-късно реших да открия цветния тебешир, който винаги прибирах много внимателно и никога след това не можех да намеря. Напъхах ръце в дясното чекмедже чак до самото дъно. Вътре имаше какво ли не — цяла камара боклуци, натрупани вътре с времето и прибирани или скривани там уж за кратко. Заизмъквах писма до Дядо Коледа, счупена прашка, смачкана червена панделка, кутийка с капсули, раиран чорап, шест броя от училищния вестник, гумен нож, Евангелието от Лука, лопатка играчка, модели на хартиени фенери и розов пластмасов пеликан. Открих ирландската си ленена кърпичка, която мислех, че съм загубила завинаги, и на дъното на цялата тази бъркотия напипах нещо квадратно. Зарадвах се — сигурно беше цветният ми тебешир! Измъкнах ръце, изтърсих всичко на пода и видях между пръстите си Кутията.
Отново бяхме заедно. Навън светът представляваше очарователна пустиня от белота, вятърът виеше зад прозорците и почукваше с влажните си бели пръсти по топлата светлина. Вътре тревогата и очакването, и безкрайната самотност се бяха стопили в утехата от едно рамо и топлата прегръдка на две ръце — и никъде, никъде наоколо не се усещаше страхът от раздялата. Това бе щастливият край. Това бе…
Това беше Кутията за всичко на Сю-лин!
Сърцето ми щеше да се пръсне. Тя беше тук! В претъпканото с боклуци чекмедже! През цялото време бе стояла там!
Коленете ми трепереха. Скрих кутията между гънките на полата си. След това се свлякох на стола, сложих я в средата на бюрото си и я покрих с длани, за да се спася от изкушението. Погледнах към Сю-лин. След малко щеше да приключи с възложената задача, но това не я радваше особено. Отново щеше да скръсти ръце пред себе си и да чака така, докато й възложа нова работа.
Алфа би одобрила това. И по всяка вероятност този път поне щеше да бъде права. „Халюцинациите“ може и да са ни нужни, за да ни крепят — всички нас с изключение на хора като Алфа, — но когато отиваме твърде далеч в усилията си да се пренесем дори физически в несъществуващите пространства на своите желания…
Спомних си как слабичкото, вцепенено телце на Сю-лин се строполява на пода. Дълбоката й потребност бе открила — или създала (кой би могъл да каже със сигурност?) — нещо твърде опасно за едно дете. Толкова лесно бих могла да върна искриците на щастието в нейните очи… Но каква щеше да бъде цената?
Не, бях длъжна да спася Сю-лин. Само зрелостта — родена от тъгата и от самотността, които тя едва бе започнала да опознава — можеше да ни научи да използваме безопасно и разумно една Кутия за всичко.
Сърцето ми се разтуптя, когато плъзнах длани по повърхността и от двете страни на…
Отново поставих ръцете си отгоре, преди наистина да погледна — вече знаех, че можеш да зърнеш гледката на своето съкровено желание само за сметка на нечие друго сърце.