Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Седях зад бюрото си разтреперана и задъхана, с мокри длани и имах чувството, че се връщам от някакво далечно пътешествие. И може би наистина се връщах. Може би за част от секундата бях зърнала всички чудеса на света.
— Сю-лин — извиках аз. — Би ли дошла при мен, когато си готова.
Тя кимна, без да се усмихне, занесе ножицата и я пусна в кутията, смачка хартиените изрезки и се приближи към кошчето за боклук до бюрото ми.
— Имам нещо за теб, Сю-лин — казах аз, без да откривам кутията.
Тя хвърли бегъл поглед към ръцете ми и равнодушно вдигна очи към мен.
— Вече съм готова.
— Интересно ли ти беше?
— Да — излъга ме тя.
— Добре — уж й повярвах аз. — Виж тук.
И разтворих длани.
Тя пое дълбоко дъх и цялата настръхна.
— Намерих я — прошепнах припряно аз, страх ме беше да не се разсърди. — В най-долното чекмедже.
Облегна се на ръба на бюрото, стиснала силно ръце и вперила очи в кутията с онзи болезнен копнеж, с който децата поглеждат към коледните витрини.
— Може ли да я взема? — промълви тя.
— Тя е твоя — подадох й я аз.
Не помръдна. Само премести поглед върху лицето ми.
— Може ли да я взема? — попита още веднъж.
— Да! — настоях аз. — Но…
Примигна. Беше се досетила за условието ми, преди да го изрека.
— Никога повече не се опитвай да влезеш в нея.
— Добре — въздъхна облекчено тя. — Добре, учителко.
Пое Кутията и я мушна внимателно в малкия си джоб.
Обърна се и тръгна към чина си. Тайничко се усмихнах. Загасналата свещичка в нея отново бе припламнала. Крачетата й сякаш едва докосваха пода.
Въздъхнах дълбоко и зашарих с пръсти по бюрото си. Нямаше друга кутия. Какво ли щеше да съзре Сю-лин най-напред? Тази първа глътка за нейната зажадняла душица.
Сепнах се, когато тя отново застана до лакътя ми с Кутията в ръце.
— Учителко, винаги когато поискате моята Кутия, само ми кажете.
В гласа й не бе останала нито следа от предишната апатия. Не знаех какво да отговоря от изумление. Тя не бе имала време дори да надникне в Кутията.
— О, благодаря, Сю-лин — успях да изрека накрая. — Много ти благодаря. С радост бих я взела за малко някой път.
— Искате ли я сега? — протегна ръце тя.
— Не, благодаря — едва преглътнах буцата в гърлото си аз. — Сега е твой ред.
— Добре — прошепна тя. И добави: — Учителко?
— Да?
Наведе се плахо към мен и опря буза о рамото ми. Погледна ме с топлите си, широко отворени очички и внезапно обгърна врата ми с двете си ръце в спонтанна, неловка прегръдка.
— Внимавай! — прошушнах през смях в якичката на синята й рокля. — Пак ще я загубиш!
— Не, няма — засмя се и тя и потупа с длан джоба си. — Никога, никога вече!
Грег Беър
Синът на Белия кон
Когато бях на седем години, край прашния път, по който всеки ден ходех на училище и се връщах във фермата, срещнах един старец. Късното следобедно слънце бе почнало да изстива, той бе приседнал на един камък със свалена шапка и протегнати към последните лъчи ръце и си свирукаше весела мелодийка. Когато минавах край него, ми кимна. Аз също му кимнах. Бях много любопитен, но същевременно знаех, че не бива да разговарям с непознати, защото злите сили обикновено се лепят по тях и понякога ги превръщат в лъвове, когато наоколо им се навъртат деца.
— Здравей, момченце — поздрави ме той.
Спрях и зарових с крак праха. Той приличаше повече на ястреб, отколкото на лъв. Дрехите му бяха сивкавокафяви, а ръцете — розови — като зайчета в ноктите на ястреб. Лицето му беше кафяво, с бели кръгове около очите, сякаш носеше очила, и така погледът му изглеждаше втренчен.
— Здравей — отвърнах аз.
— Ама че горещ ден. Сигурно в училище е било много топло — продължи той.
— Имаме климатична инсталация.
— А, така значи. На колко си години?
— На седем. Всъщност почти на осем.
— Мама сигурно ти е казвала никога да не разговаряш с непознати, нали?
— Татко също.
— Хубав съвет. Не сме ли се виждали вече?
Огледах го внимателно.
— Не.
— Ела по-близо. Виж дрехите ми. Какви са на цвят?
Ризата му бе сива като камъка, на който седеше. Маншетите, които надничаха изпод ръкавите на червеникавото сако, бяха бели. Не миришеше на лошо, но и не блестеше от чистота. Все пак бе гладко избръснат. Имаше бяла коса, а панталоните му се сливаха с цвета на пръстта.
— Различни са — отвърнах аз.
— Не ти ли напомнят за пейзажа наоколо, а?
— Мисля, че да — съгласих се аз.
— Това е, защото не съществувам. Аз съм във въображението ти — поне част от мен. Не ти ли приличам на някого, за когото си чувал?