Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— На кого например?
— Аз знам страшно много приказки, които разказвам на малките момчета и момичета, а дори и на големите, ако искат да ме слушат.
Понечих да си тръгна.
— Само ако искат, разбира се.
Побягнах. Когато се прибрах, разказах случилото се на по-голямата си сестра. Тя ме погледна разтревожено и ми каза да не разговарям с непознати. Послушах съвета й. Известно време след това, докато станах на осем години, не минавах по този път и не разговарях с непознати — освен ако не ми се налагаше.
Къщата, в която живееше шестчленното ни семейство заедно с още две кучета и една котка, беше бяла, квадратна и уютна. Широките дървени стълби бяха застлани с изтъркани пътеки. Стените — облицовани с потъмняла дъбова ламперия, а таванът — измазан с бял хоросан. Въздухът беше наситен с най-различни аромати — когато се събуждах, миришеше на бекон, когато се връщах от училище — на хляб, супа и готвено, а през почивните дни, когато помагахме в почистването — на прах.
Родителите ни понякога се караха за пари и за разни други работи, но в повечето време си живеехме щастливо. Понякога си говореха да продадат фермата и къщата и да се преместим да живеем в Мичъл, където татко щял да работи в автоматизиран фуражен завод, но това бяха само приказки.
В началото на следващото лято отново поех по прашния път. Бях забравил за стареца. Пак беше малко преди залез и във въздуха жужаха пчели, когато видях една старица. Жените са по-малко злонравни от мъжете и се срещат по-рядко. Беше седнала на сивия камък, облечена в дълга зелена пола и наметната с жълт шал над памучната блуза.
— Здравей, момченце — рече тя.
— И теб не те познавам — изтърсих аз, а тя се усмихна.
— Разбира се, че не. Щом не позна него, едва ли би познал и мен.
— А ти познаваш ли го? — попитах аз и тя кимна. — Кой е той? Коя си ти?
— И двамата знаем много приказки. Но ги разказваме по различни начини. Ти нали не се страхуваш от нас, а?
Страхувах се, но не исках да се издам.
— Не — отвърнах. — А ти какво правиш тук? И откъде знаеш…?
— Искаш ли да ти разкажа някоя приказка? Която никога не си чувал.
Очите й имаха цвета на печени кестени и понеже слънцето грееше в тях, беше примижала и не виждах бялото им. Но когато ги отвори широко и ме погледна, видях, че всъщност нямат бяло.
— Не искам да слушам приказки — казах тихо аз.
— Разбира се, че искаш.
— Вече е късно и трябва да се прибирам.
— Познавах един човек, който се бе превърнал в къща. Това не му харесваше. Цели трийсет години наблюдаваше как децата растат и стават зли и нечестни като своите родители и оставят стените и таваните му да се изполющят, а тоалетните помещения — да потънат в мръсотия. Затова една сутрин ги изоставил, затворил вратите и ги заключил.
— Какво?
— Чу много добре. Зарязал ги. Бедната къща била тъй отвратена, че отново се превърнала в човек, но той вече бил много стар и болен от рак и от сърце заради оскърбленията, които понесъл. И скоро след това умрял.
Разсмях се — не защото човекът бил умрял, а защото знаех, че това са лъжи.
— Глупаво е — казах аз.
— Тогава ето още една. Имало една котка, която искала да яде пеперуди. Най-чудесното занимание на света за една котка — да се разхожда из тревата и да дебне пеперуди. Привежда глава към предните лапи, извива задницата си нагоре, забива задни лапи в пръстта и — скок. Но една котка не може да се нахрани с пеперуди. Това й било само така — за забава. Имало едно момиченце горе-долу на твоята възраст — може би сестричката ти, макар че тя няма да го признае, — което видяло котката и решило да й даде урок. Скрило се във високата трева с две стари хвърчила под мишниците и зачакало котката да се приближи. Когато приближила, то сложило тъмните очила на майка си, за да изглежда по-страшно, и скочило, размахвайки хвърчилата. Най-неочаквано наистина полетяло във въздуха и тъй като било много по-малко, отколкото до преди миг, котката скочила върху му. Замалко да го улови. Питай някой път сестра си, да видим дали ще отрече.
— А как е станала пак моя сестра?
— Уплашила се да полети. Кацнала на едно цвете и го счупила. Счупили се и очилата.
— Сестра ми наистина счупи веднъж очилата на мама.
Старицата се усмихна.
— Трябва да си вървя — казах аз.
— Утре ще ми донесеш приказка, нали?
Побягнах, без да й отговоря. Но във въображението ми вече надигаха глава най-страховитите чудовища. Почакай малко и ще видиш — такава приказка ще ти разкажа, че ще ти настръхне косата! Когато се прибрах, сестра ми Барбара приготвяше лимонада в кухнята. Беше само една година по-голяма от мен, но се държеше като възрастна. Беше по-висока от мен и можех да я победя само ако успеех да я издебна с някой неочакван удар — така че надмощието й бе безспорно. Но обикновено се разбирахме.