Магьоснически свят

— Здравей, момченце — каза старецът. — Отдавна не сме те виждали.

Не знаех какво да отговоря. Старицата ми предложи курабийка.

— Благодаря, не искам, госпожо — измънках аз.

— В такъв случай може би ще ни разкажеш приказката си.

— Не, госпожо.

— Няма да ни разкажеш някоя приказка? Колко неприятно. Мег беше сигурна, че си скрил някъде поне една. Може би наднича сега иззад ушите ти и иска да си покаже носа.

— Чай? — усмихна се подкупващо старицата.

— Очакват ви неприятности — казах аз.

— Вече?

Старицата приглади полата си и постави чиния с орехов хляб в скута си.

— Неприятностите никога не закъсняват, но този път доста подраниха. Ти какво ще кажеш?

— И аз имам неприятности, без да съм направил кой знае какво — отвърнах. — Нищо не разбирам.

— Сядай тогава — каза старецът. — Чуй първо една приказка и след това ще ни кажеш какво се е случило.

Седнах. Не че толкова ми се слушаше, а по-скоро от учтивост. Отчупих си парче от ореховия хляб, а старицата отпи от чая и се изкашля.

— Имало един град на брега на голямо синьо море. В този град живеели петстотин деца и никой друг, защото вятърът, който духал откъм морето, не давал на никой да остарее. А тъй като децата нямат свои деца, градът не ставал по-голям.

— А възрастните къде били? — не се стърпях аз.

Старецът постави пръст на устните си и поклати глава.

— Децата си играели по цели дни, но пак не им стигало. Нощем обаче се страхували и сънували лоши сънища. Нямало кой да ги успокои, защото само големите могат да прогонват кошмарите надалеч. Понякога тези кошмари били бели коне11, които изплували нощем от морето, затова те разположили стражи по брега и ги прогонили с дървени мечове обратно. Но имало и черни коне, които изскачали от земята и от тях не можели да се предпазят. Един ден всички деца се събрали на едно място и решили да си разкажат всички страховити приказки, които знаели, за да са готови за всевъзможни кошмари. Никак не им било трудно да измислят страшни приказки и всяко дете разказало по една-две. Цяла нощ си говорили за призраци и мъртъвци. За смърт и за чудовища, които смучели кръв, за същества, които живеели дълбоко под земята или можели да се промъкват и през най-тесния процеп във вратата, да се излягат в чужди легла и да говорят на езици, които никой не разбира. За очи без глави и обратното, за малки сини обувчици, които прекосяват студена, празна бяла стая сами, за скърцащо легло, в което няма никой, за печатарска преса, която печата вестници в несъществуващ град. До сутринта успели да си разкажат всички страшни приказки. Когато на следващата нощ черните коне излезли изпод земята и белите коне изплували от морето, те ги посрещнали със сладкиши и газирани напитки и вдигнали голямо празненство. Поканили и сенките на облаците и всички яли и пили до насита и си прекарали чудесно. Един бял кон разрешил на едно малко момченце да го яхне и да го язди навсякъде, където пожелае. И така децата в този морски град престанали да сънуват лоши сънища.

Доядох коматчето и избърсах ръце в кръстосаните си крака.