Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Затова ли се опитахте да ме уплашите? — запитах аз.
— Не — поклати глава тя, — никога не съм разказвала приказки с някаква цел, а и ти не би трябвало да го правиш.
— Аз няма вече да разказвам приказки. Нашите много се притесняват.
— Еснафи — каза старецът, зареял поглед над нивите.
— Чуй ме, млади човече. На този свят няма нищо по-приятно от разказването на приказки. Разбивай атоми, щом искаш, но далеч по-благородно е да размърдаш нечие въображение. Ако искаш, пукай циреи, но да спукаш нечии празни претенции, е по-хигиенично и по-забавно.
— В такъв случай защо мама и татко са толкова ядосани?
— Вечна загадка — поклати глава старецът.
— Да, но аз изплаших по-малкия си брат, а това не е хубаво.
— Да си уплашен, не е толкова лошо — каза старицата. — Но да ти е скучно или пък да си невежа — това е истинско престъпление.
— Все пак нещо не ми е съвсем ясно. Моите родители казват, че сте поне на сто години. И сте направили нещо лошо на чичо ми преди много време. Що за хора сте в края на краищата?
— Вярно е, че сме стари — усмихна се старецът. — Но не сме чак на сто години.
— Дойдох само да ви предупредя. Мама и татко решиха да извикат моята пралеля, а тя никак не се шегува. По-добре е да си вървите.
След това се метнах на колелото и завъртях педалите колкото сили имах. Чувствах се ужасно. Обичах родителите си, но същевременно изгарях от желание да чуя още приказки. Защо е толкова трудно да вземеш решение?
През нощта спах неспокойно. Не сънувах никакви сънища, но непрекъснато се събуждах и нещо почукваше по главата ми, сякаш искаше да го пусна вътре в нея.
По време на неделната закуска мама ме погледна и ми се усмихна мило.
— Следобед отиваме да посрещнем леля Дансър на летището — каза тя.
Лицето ми пламна.
— Нали ще дойдеш с нас? — попита ме тя. — Винаги ти е харесвало на летището.
— И тя ще дойде от толкова далеч? — запитах аз.
— От Омаха — отговори татко.
Не исках да отида, но това беше по-скоро заповед, отколкото молба. Кимнах и баща ми се усмихна иззад дима на лулата си.
— Не яж толкова много бисквити — направи му забележка мама. — Пак си надебелял.
— Като дойде жътва, ще отслабна.
— Леля Дансър ще сложи всичко на мястото му — добави мама, заета със своите си мисли.
Стори ми се, че за миг видях някаква гримаса на лицето на баща си и той захапа силно лулата.
Летището беше като измъкнато от космически фантастичен филм. Сякаш нямаше край с безбройните си елеватори, които отвеждаха към ресторанти, с огромните си матови стъкла, през които се виждаха ревящи самолети, тълпи от заминаващи пътници и една-единствена подобна на круша фигурка в шарена памучна рокля, с дебели глезени и очила като лупи. Познах я от стотина метра.
Тя разтърси ръката на мама, прегърна татко с нежелание, надвеси се над мен и се усмихна. Зъбите й бяха жълти и равни като на кон. Не бях виждал по-грозна жена. Миришеше на люляк. До ден днешен ми се повдига от тази миризма. Носеше чанта, в която имаше плетка, книги и брошури. Винаги съм се чудел защо не носеше Библия. Само Били Греъм и Зондерван. Една брошура падна на земята и татко се наведе, за да я вдигне.
— Задръж я и я прочети — нареди му леля Дансър. — Няма да ти навреди.
След това се обърна към мама и я огледа подробно от глава до пети.
— Добре изглеждаш. Май се държи добре с теб. Излязохме през автоматичните врати в сухата жега навън. Единственият й куфар бе лек като перце и ми се стори абсолютно празен, докато го носех, без изобщо да се изпотя. Най-важното за нея явно не бяха тоалетите, а пластмасовата чанта с плетивото.
Върнахме се във фермата с големия бял камион за овце. Облегнал глава на прозореца на задната седалка, внимавах да не повърна. Леля Дансър, мислех си аз, е като доза рициново масло. Или като посещение при зъболекар. Дори нищо страшно да не се случи, ароматът, който тя излъчваше, вече предвещаваше бедствие и като кон, който надушва приближаващата се буря, моите вътрешности се бунтуваха.
По едно време мама ме погледна и попита:
— Добре ли си? Да не са ти дали да ядеш нещо? Нещо особено?
Казах, че ми бяха дали парче орехов хляб.
— О, Господи — изстена тя.
— Марги, те не действат по този начин. Имат други средства — извърна се от предната седалка леля Дансър и втренчено ме загледа с изпъкналите си очи. — Момчето е малко притеснено. Знам всичко по въпроса. Имала съм си вече вземане-даване с тях.
Наблюдаваше ме през тъмните си очила като през рентген. Не ми бе приятно да знаят всичко за мен. Помислих си колко еднообразен и предсказуем е нейният живот и най-неочаквано направих своя избор. Старецът и старицата ми харесваха. Създаваха главоболия наистина, но бяха пълна противоположност на пралелята. Почувствах се по-добре и й се ухилих в знак на съгласие.