Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Къде беше? — попита тя с гласа на мама.
— Казаха ми някои неща за теб.
Най-напред ококори уплашено очи, а после ги присви и попита:
— Какви ги бръщолевиш?
— Казаха ми какво си направила със слънчевите очила на мама.
— Вече ме биха за това — равнодушно отбеляза тя. — Нищо ново.
— Но аз знам още нещо.
— Не съм играла на „чичо доктор“.
Най-малката и най-коварната от сестрите ми, Сю-Ан, обичаше да донася на нашите, че този или онзи играел на „чичо доктор“. Тя не знаеше какво означава това — а и аз самият само смътно се досещах, — но то бе единственото й средство да ни държи в зависимост.
— Не си, но знам какво си правила. И няма да кажа на никого.
— Нищо не знаеш.
И без да иска, тя бутна каната и ме заля целия с лимонада. Започнах да крещя и да ругая като татко, когато оправяше колите. Заключиха ме в стаята, в която спяхме с по-малкия ми брат Майкъл. Вечерята ухаеше по-вкусно от всеки друг път, но аз изобщо не я опитах. Все пак това не ме разстрои особено. Имах достатъчно време, за да измисля една ужасяваща приказка за старицата на пътя.
След поредния мъчителен учебен ден отново поех по черния път сред памуковите ниви. Носех със себе си канчето за храна, кутията за моливи и една тетрадка за писане — толкова я мразех, че всяка нощ откъсвах по някой лист от нея, за да свърши по-бързо. Вървях бавно, за да доизмисля приказката си.
Стоеше облегната на едно дърво недалеч от камъка. Сега мога да преценя, че всъщност съвсем не бе толкова стара, колкото ми изглеждаше тогава. Беше енергична и грациозна, въпреки белите кичури в червеникавата си коса и бръчиците около очите и устата. За един осемгодишен хлапак тя, естествено, приличаше на дърта вещица, на която той се бе приготвил да разкаже такава страшна приказка, че направо щеше да я вкара в гроба.
— Здравей, момченце — поздрави тя.
— Здрасти — отвърнах аз и седнах на камъка.
— Виждам, че си измислил нещо.
— Откъде разбра? — присвих очи, за да я видя по-ясно под сянката на дървото.
— Гледаш като момченце, което се е замислило. Дошъл си да чуеш още някоя история ли?
— Този път и аз съм приготвил една.
— Кой е първи?
По-възпитано е да пуснеш една дама пред себе си, затова потиснах нетърпението си и й казах да започва. Направи ми знак да се приближа до дървото и да седна на един по-малък камък, скрит сред тревата. Докато щурците настройваха цигулките си, тя започна:
— Имало едно куче. Било съвсем обикновено куче, като тези, дето тичат подире ти, ако не те познават или предполагат, че би направил нещо, което не би се харесало на господарите им. Само че това куче живеело в гробище и негов господар бил пазачът. Виждал си гробище, нали?
— Дето откараха дядо ли?
— Точно така. Красиви полянки с големи бели и сиви камъни, на които са издялани разни имена и години, с цветя. Осеяни тук-там с дръвчета, с издигнат от тухли дом на покойниците, с гараж, пълен с черни коли, и с едно място отзад, където човек се чуди какво правят. Това куче си живеело много добре. Работата му била да пази нощем гробището от животни. Когато пазачът заключел вечер вратите, пускал го да обикаля свободно. То било бяло и всеки, който попадал там без работа, го мислел за призрак и бягал.
Но кучето имало проблем. Там гъмжало от плъхове, които изобщо не се плашели от него. Цяла банда плъхове.
Главатарят им бил огромен — почти един метър от носа до опашката. Плъховете живеели в дупки в старата част на гробището.
Това беше вече прекалено. Повече не желаех да слушам. Стана съвсем студено и исках да се прибера навреме за вечерята. Но нещо ме задържаше.
— Кучето така и не знаело с какво се занимават плъховете, а и това не го интересувало особено. Но негово задължение било да ги държи под око. Така че един ден сключило примирие с две котки, които постоянно тормозело, и им разказало за плъховете. Това били два стари котарака разбойника, които не позволявали на друга котка да припари наоколо, но самите те били приятели. Кучето им направило предложение. Казало им, че ще им разреши да използват гробището по всяко време за разходки и за лов, и изобщо за каквото си искат, ако успеят да наплашат плъховете. „Ще правим, каквото си искаме — казали те, — когато си искаме, без да ни притесняваш.“ Кучето се съгласило.
Вечерта зачакало да чуе шума на битката. Но не чуло нищо. Нито един писък — погледна ме многозначително старицата. — Нито едно проскърцване. Дори нито едно трепване на опашка в тишината.