Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Хитър рис — усмихна се старецът.
— „И брат ми няма да може да ме хване, така ли?“ — попитал ястребът. „Разбира се, че няма да може — казал рисът. — А ти ще му дадеш да се разбере. Ще се сбиеш с него и той ще се уплаши, като види какви опасни животни има на мястото, което той толкова иска да притежава. Тогава ще се махне и ще отиде да ловува някъде другаде.“
Идеята се харесала на ястреба и рисът го превърнал в заек. После заекът се скрил в тревата и зачакал. Не след дълго се появил и брат му, който се спуснал с острите си нокти върху него. А нашият събрал кураж, подскочил нагоре и почти откъснал перата от опашката на брат си. Той изпляскал с криле, тупнал на земята и запримигвал с отборен клюн от изумление. „Това не е нормално за един заек — казал той. — Зайците не постъпват така.“
„Тук постъпват — отвърнал заекът-ястреб. — Тази земя е много древна и всички животни, които живеят на нея, знаят как да се пазят от лоши птици като теб.“ Това подплашило брат му и той отлетял колкото могъл по-надалеч, и повече никога не се върнал. Заекът отишъл в пещерата и казал на риса: „Всичко беше чудесно. Благодаря ти. Сега ме превърни отново в ястреб, за да ловувам на своята земя.“ Но рисът само се усмихнал, замахнал с лапа и строшил врата на заека. След това го изял и си рекъл: „Сега земята е моя и никакви ястреби няма да ми се пречкат.“ Така благодарение на алчността на двамата братя той си присвоил земята им.
Старицата ме погледна с големите си очи с цвят на печени кестени и ми се усмихна.
— Ти успя — каза тя. — Също като чичо си. Той се справи, нали, Джак?
Старецът кимна и извади лулата от устата си.
— Справи се чудесно. Ще се прослави.
— Кажи ми сега, момче, защо съчини тази история?
Помислих малко и поклатих глава.
— Не знам. Сама ми хрумна.
— И какво смяташ да правиш с нея?
Нямах отговор и на този въпрос.
— Имаш ли и други истории?
Помислих малко и отвърнах:
— Май че да.
Някаква кола спря отвън и чух мама да ме вика. Старицата се надигна и оправи роклята си.
— Последвай ме — каза тя. — Излез през задния вход и заобиколи къщата. Върни се вкъщи с тях. Утре ще отидеш на училище, както правят всички деца. Другата събота ела и пак ще си поговорим.
— Сине! Вътре ли си?
Излязох през задния вход и обиколих къщата. Мама и леля Дансър ме очакваха в камиона за овце.
— Кой ти разреши да идваш тук? Беше ли вътре? — попита ме мама и аз поклатих отрицателно глава.
Пралеля ми ме изгледа през очилата и лекичко повдигна ъгълчетата на устните си.
— Марги, надникни през прозорците.
Мама слезе от колата и се изкачи по стъпалата, за да надникне през прашните стъкла.
— Празно е, Сибил.
— Наистина ли е празно, момче?
— Не знам — отвърнах. — Не съм влизал.
— Снощи те чух, момче — продължи леля ми. — Говореше насън. И ти, и аз знаем много добре, че зайците и ястребите не се държат по този начин. Затова не е хубаво да си измисляш такива работи, нали?
— Не си спомням какво съм говорил насън.
— Марги, да се прибираме вкъщи. Налага се да прочета няколко брошури на това момче.
Мама се качи в камиона и ме погледна, преди да завърти стартера.
— Ако още веднъж избягаш от училище, ще те нашибам с ремъка. Да ми се обаждат учителите ти и аз да не знам къде си. Чуваш ли какво ти казвам?
Кимнах.
Следващата седмица мина спокойно. Ходех на училище и се стараех да не сънувам нощем. Правех всичко, каквото трябва да правят момчетата на моята възраст. Но вече не бях малко момче. Чувствах нещо да набъбва в мен и колкото и да ми четяха Били Греъм и Зондерван, това чувство не се променяше.
Все пак допуснах една грешка. Попитах леля Дансър защо никога не чете Библията. Бяхме седнали във всекидневната след вечеря.
— Защо питаш, момчето ми? — попита на свой ред тя.
— Ами знам, че Библията е пълна с всякакви истории, но ти никога не я носиш със себе си. Просто се чудех защо.
— Библията е хубава книга — отвърна тя. — Единствената добродетелна книга. Но е много трудна. В нея има много завоалирани неща. Понякога… — Тя млъкна и след малко ме попита: — Кой те накара да ми зададеш този въпрос?
— Никой — казах аз.
— Чувала съм го и преди. Не ми го задават за първи път. И друг вече ми го е задавал.
Седях на стола си, без да помръдна.
— Братът на баща ти веднъж ме попита същото. Но няма да говорим за него, нали?
Кимнах, за да й покажа, че съм съгласен.
Следващата събота изчаках да се стъмни и всички да си легнат. Нощта беше топла, но това не беше единствената причина за обилната пот, която шуртеше от всяка моя пора, докато въртях педалите на колелото си по черния път, осветен от мятащия се във всички посоки лъч светлина. Небето гъмжеше от звезди, които ме гледаха втренчено. Млечният път се сливаше с черния път, по който карах колелото си, и ако стигнех до края, можех да продължа по него.