Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Внимаваааай! Под уроки за раздор сме! Нападнати сме от уроки за раздор! Стегни фалангите! Кажи си заклинанието!
Отрезвяваща вълна премина като електрически ток през отрядите. Магьосниците викаха, рапанът им пригласяше:
— Докосни съседа си! Той е твой брат! Кажи си заклинанието! Не стискай зъби! Обърни гнева си към врага!
Хиляди очи зашариха наоколо, ала жив противник нямаше.
— Изхвърлете злината си, войници на Кашеп! — деряха гърлата си колобри и квирини.
Колоните спряха, несигурни, обезверени. Неприветливи скали ги обграждаха половин връст наляво и половин надясно. Долината се бе стеснила. Тясно и объркано стана и в душите на легионерите. Дичо неволно кръстоса пръсти, както правеха граморите за предпазване от злото. Отчаяните призиви на офицерите се задавиха ненадейно.
В мигновеното безмълвие някой се изсмя истерично.
„Защо сме тук? — прошепна призрачен глас в Дичовата глава. Другарите му наостриха уши, явно и те чуваха същото. — Защо си тук, войнико? Защото обичаш да убиваш ли? Защото искаш по острието на брадвата да се стича кръв на друго разумно създание като теб? Защото ти харесва да причиняваш болка и смърт?“
Гласът кънтеше в черепа като камбана. Знамена скланяха платнища, копия клюмнаха блестящи остриета. Радослав притисна слепоочията си, при което за малко да изтърве алебардата.
„Харесва ти да убиваш!“ — перна го отвътре през лицето.
— Не! — не издържа и изхлипа той.
Наоколо премина като ехо шепот: „Не, не, не… Не е вярно, не, не…“. Шепотът нарасна до ропот.
Гласът неумолимо удряше по оголените нерви:
„Тогава защо?!“
— Защото… защото… — заекваше Дичо.
— Защото своя свят обичам! — възкликна до него Пбгаркх и войниците се сепнаха, започнаха да повтарят словата му, които се усилваха и издигаха към тежкото небе. Жилата на оръжията се изправиха. Разтресоха се, сякаш по змийското тяло на колоната с броневи люспи преминаваха гърчове. Ропотът се превърна в рев от хиляди гърла:
— Защото СВОЯ СВЯТ ОБИЧАМЕ!
„Обичта ли ви доведе тук?!“ — гласът настойчиво бъхтеше нещо, свило се в съзнанието на дружините.
— ДА! ОБИЧТА НИ ДОВЕДЕ!
„Защото ви е болно да мърсят света, който обичате?“
— ДА! ЗАЩОТО Е ОБИДНО! ЗАЩОТО КАШЕП СЕ НУЖДАЕ ОТ ЗАЩИТАТА НИ! — изгърмя колоната и се разпадна на отделни викове през сълзи и кашлица: — Не сме убийци!… Ние сме честни ловци!… Ние сме бранители! Ние обичаме своя свят!… Ние сме длъжни… да спасим… Кашеп…
Мнозина приклекнаха, някои паднаха на колене, крясъкът вдигна в небето спотаени между скалите птици… и угасна. Войниците клатеха глави, шепнеха заклинания, бършеха мокри очи и неловко се прегръщаха за помирение. Току-що всеки бе усетил как в сърцето му сякаш се е спукал отвратителен цирей и гнойта на омразата изтича навън без остатък.
Ндрангнекх се обърна към отряда си. По челото му се лееше пот.
— Така ви искам… Слава ви, побратими мои… Надвихте, победихте… Слава на вас… — кънтеше дрезгаво гласът му.
Радослав мигаше към командира си. Гласът-шамар, звучал допреди миг в главата му, раздрусвал го да се опомни… беше негов, беше гласът на квирина. Наистина, та Ндран бе от чираците-магьосници. Той, колобрите и другите офицери бяха успели да смачкат в зародиш междуособицата. Дичо го видя, осъзна го и по побелелите му устни, които се раздвижиха и додадоха уморено:
— Хайде, воини, подравнете строя… Атъланската магия е разкъсана. Продължаваме.
Като пропукала зимния лед река, тройаравата отново потече напред. Радослав усещаше как колобрите плетат мрежа от заклинания. Съжали, че не бе настоял на идеята, която му хрумна още в Лагера — Северната армия да се научи на строева песен. Та нали уж който пее, зло не мисли! А и пеейки, сигурно се предпазва от злото…
Ала злото не дремеше. И само след четвърт връст нанесе вече неприкрит, явен удар.
Няколко секунди мрак.
Дичо бе сред първите, които се свестиха. Надигна се объркан и смутен. Какво ги бе застигнало? Цялата колона беше повалена като широка ивица кегли. Отгоре искреше магичен щит, разряди статично електричество шумоляха и боцкаха тялото. Колобрите се опълчваха на новата атака.
Един подир друг легионерите започнаха да идват на себе си. Скочиха на нозе квирини и знаменосци. Некоординирани движения, нефокусирани погледи. Общо замайване — сякаш пристъп на морска болест посред твърда земя. Възклицания. Страх.
С концентрирани потоци енергия колобру подкрепиха квирините, после изправиха на крака барабанчиците и сигналистите. Екнаха рогове, затракаха тъпани: „Разпръсни се и замри на място!“, „Виж другаря си!“.