Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Петте челни машини рязко свиха настрани и надолу, една от тях се заби в земята и изпука като самосвал, пълен с ламаринени кофи. Основните сили обаче успяха да проникнат през издигнатия на пътя им отразяващ щит на магьосниците.
Над авангарда профучаха капковидни тела със заоблени криле, планерите губеха височина… Неочаквано, от прикрепените отдолу гондоли с оглушителен гърмеж лумнаха синкави пламъци — реактивни двигатели! Летците изравниха апаратите си, вирнаха носовете им и се скриха в облаците.
Секунди след това в средните дружини на тройаравата, където строят не бе разреден и войниците само бяха приклекнали на коляно, към небето изригнаха гейзери от пръст, дим, огън и… разкъсани тела. Ударните вълни от бомбените взривове повалиха знамената на стъписаните отряди.
Втората вълна ракетопланери имаше открити гнезда по крилете, над и под тях — с бездънни зеници на тъпи дула…
Картечниците затракаха, засвистяха порои куршуми, вдигнали от земята безбройните нишки на малки фонтани от прах.
Дичо зарови лице в камъните, смъртта свирна над него и го отмина, оставяйки тръпки по тялото и лепкава кисела пот. Включените реактивни двигатели заглушиха писъци и агонизиращи стонове.
Оставяйки димни следи, планерите направиха остри виражи, угасиха ракетните си гондоли и сякаш увиснаха под раненото сиво небе. Няколко безшумни мига. А сетне… сетне още веднъж окосиха залегналите кашепци с пунктир от картечни откоси, в дирята на които застиваха или грозно се гърчеха копиеносци, кавалеристи, магьосници…
Някъде отзад, като че все по-близо, изтрещяха нови бомби.
— Окопавай сеее!!!
Трескавото заравяне в пръстта бе започнало много преди отчаяния екот на призива. Но уви, за голяма част легионери доскоро непознатите съоръжения за защита се превърнаха в пресни гробове. Хвърчеше земя, метал стържеше камънака.
Радослав удряше с юмрук безполезната срещу огнестрелите алебарда и се мъчеше и той да се зарови, да се скрие, да избяга…
Ала никой от бранниците не бягаше. Подвикваха си един другиму за кураж, притискаха гърди към пръстта. Картечниците отгоре не спираха, на снопи жънеха животи. Колко още щяха да издържат граморските нерви, без да видят, че и такъв противник може да е уязвим, че въпреки загубите и тоя враг може да бъде раняван, убиван!
През зъби виеше и Дичо. Теренът под него беше непробиваем. Той трескаво се озърна, търсейки по-мека почва, най-добре даже — естествена гънка на местността, дере някакво, трап… Помисли си за кратерите от бомби и… погледът му се спря върху нещо, от което кръвта в тялото спря.
Горкият, още непреодолял последиците от психотронната вълна Пагар стърчеше като истукан насред полето. Бе гологлав, без нагръдния си доспех, също както и Радослав, комуто кирасата само пречеше. Граморът тихо простенваше и въртеше палци по ръбестите си слепоочия. От ушите му се процеждаха капки кръв.
— Залегни, глупчо!!!
Пагар обърна изкривена от страдание муцуна към другаря си и жаловито замънка, че главата боли го ужасно… Навярно беше контузен, но не личеше да е ранен. Дичо кресна още веднъж, проумявайки, че граморът не е адекватен и не разбира какво става.
За трети път затракаха картечници, вятърът засвистя в елероните на пикиращи планери. Радослав полетя с отскок към Пагар.
Пиукане от кълвящи земята куршуми го застави да се извърне.
Пътечката на откоса се приближаваше с умопомрачителна скорост.
Не се сети за друго, освен да прикрие гърдите си с широкото острие на алебардата. Сляпото олово звънна в секирата и го просна по гръб с изтръпнали длани, но цял, невредим. Яката на шлема му задра спечената земя, ремъкът едва не го удуши.
Ала той не забеляза това, едва го усети. Не бе в състояние да възприеме нищо… само страшната, обърната с краката нагоре картина на беззащитния Пагар, зяпнал учудено планера. Под смъртоносните криле неистово пламтяха картечници, ръцете на бордовите стрелци се тресяха в луд такт с неудържимите спусъци.
Ризницата на грамора грозно цъфна на няколко места, рикошет изпищя от твърдото желязо на колана му, в пръски кръв отхвърча лявата му ръка от лакътя…
… С хленч и подскачащо „не, не, не“ в главата си, Радослав се извиваше като червей, драскаше в опита си да пропълзи, неспособен да се изправи и хукне към клетника…
Пбгаркх сведе грамадни, детински изумени очи към другаря си, размърда кървящото си чуканче, оброни глава и рухна като отсечен дънер.