Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Бомбите валяха безредно, святкащите дула на картечници се обърнаха към въздушния си съперник. Ето, един от орловите гиганти кресна — през бучене в ушите си Радослав някак го чу. Разхвърчаха се пера, орелът започна да пропада надолу, навярно и ездачът на птицата закрещя — височината бе смъртоносна.
От облаците се спуснаха нови ракетопланери.
Снаряд улучи дружина самодивски стрелци. Разпиля разпокъсаните тела. На ръба на изровената за миг яма Дичо видя Ларунди. Половината ѝ лице бе овъглено. Здравото око гледаше право в него, пълно с непоносима болка… и молба. През разпраната на халки ризница, под обгорената и съдрана на ивици бакърена рокля, потръпваха конвулсивно хрилете ѝ. Димът се разсейваше, прахта се слягаше, покривайки русалката с пепел. Крехката ѝ снага се сгърчи, сетне отпусна. Цепките на хрилете се затвориха плътно и… зейнаха, разхлабени от смъртта. Затрополиха камъни и буци глина.
Задушаващо люта миризма на барут.
Самолетите довършиха широк вираж, част от тях се сбиха с орлите, другите се готвеха пак да пикират върху наземните цели. Сякаш се насочиха директно към Радослав. Куршум издрънча по захвърления щит на другаря му… на Пагар!
Дичо побесня.
Да имах еРПеГе, гадове!
В изблика си на гняв, той се закани с юмрук към планерите, все едно можеше да ги смачка като комари.
А дали НАИСТИНА не можеше?!
Премига към стиснатата си длан. Пръстите бяха сграбчили витяшкия му нож, който сочеше атъланските самолети.
Господи, какво безумие… Идеше му да се затръшка от яд, да зареве, да вие, да…
Студена титанкерамична тръпка се плъзна от камата по костите, достигна главата и не глас, но усещане, оформи в съзнанието светкавична мисъл:
„Аз съм твой. Покажи ми врага. Дай ми силата си!“
Змейските люспи го засърбяха, стегнаха се и рязко стиснаха тялото. От самото сърце на Радослав се откъсна пламтящ съсирек, накара го да изтръпне като от токов удар и се вля в дръжката на ножа — дар от една отвъдна неродна родина.
И острието засия, от него бликна ослепителна мълния, която прониза защитното поле на самолета и превърна машината в нажежен прах!
Дичо късо издиша. Имаше чувството, че току-що е смачкал с пестник много корав орех. Ала нямаше време да се ослушва в себе си и да се чуди. Завъртя камата към друг ракетолет — и нова светкавица, която изсмука нова хапка мощ от душата му, унищожи мишената.
Той успя да изгори още един атълански апарат, преди ескадрилата да реагира. Планерите се опитаха да избягат, строят им се разбърка, последваха катастрофи, избегналите сблъсъка попадаха в орловите нокти.
Отведнъж ушите му отглъхнаха с пукот.
Наоколо всички крещяха. Дори вече пресипваха от викове, деряха се от възторг, заканваха се с мечове към небето:
— Шар-кан! Шар-кан!
Самодивите още по-бързо опъваха тетивите. Копия, камъни и проклятия догонваха вражите апарати, колобрите гасяха едно подир друго защитните полета на атъланите. Падащите бомби престанаха да гърмят, легионерите ги зареждаха в катапултите — такова гюле отнесе опашката на плюещ сажди от реактивната си гондола планер. Летящите машини обърнаха назад, в търсене на спасение.
В очите на Радослав пулсираха отблясъците от мълниите, виеше му се свят. Отпусна се на коляно, за да не падне, ала все пак наслуки перна отстъпващия назад враг, този път доста неточно. Стори му се, че блъснатият планер загуби управление и докато пилотът овладее машината, го застигна орел със заплетен в сбруята му мъртъв ездач.
Дичо нямаше сили да се зарадва.
— Шаркан, шаркан! В десета дружина имаме си шаркан! Ул-ул-улааааа!
— Размажи ги, Расуау! Изритай ги от Кашеп! Шаркаааан!
Мигаше, светлите петна в полезрението му бяха станали тъмнозелени и му пречеха да различи какво става наоколо. Сърцето бумтеше в клетката от ребра, гърлото и езикът бяха пресъхнали, сякаш не бяха от мека и влажна плът, а от едра груба шкурка.
— Атака от небето! — някой изпищя, остър вопъл сред въодушевените викове.
Барабаните го подкрепиха.
Радослав с мъка вдигна глава. Пак ли? Не ви ли беше достатъчно?!
Взорът се избистряше, змейската кожа отново стягаше човешкото тяло за бой. Ох, да не беше тази отмала, тази противна и жалка слабост…
„Ще взема умората ти — каза витяшкият му нож. — Ти — живей и се бори. Твоята воля е моя воля, господарю.“
Освежаващ поток, ободрителен, чак подскочи от преливащата енергия. Впи очи в новия враг.
Наистина бе нов.
— Смъртоколесницииии! Крий сееее!
Този път паниката бе истинска и взе връх. Бранниците зарязаха всичко, хвърлиха се под отломките, покриха се с телата на трупове, загризаха земята, неколцина в ужас хукнаха към скалистите стени на клисурата, други с хленч — право към Радослав.