Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ъхъ. Ама не на мен лично. На всички. Пожела ни успех за утре. Заръча да унищожим врага.
Рогатият шлем на Ндрангнекх недоверчиво се разклати:
— Какво доживях да чуят ушите ми… Твар на Мрака да благодари! Щастливец си ти, Расуау, щом не харесват кръвта ти.
— Отрядник! Не познавам онова изчадие, обаче то ме познавало. Само че не ми обясни как и защо, да го вземат дяволите! Изчезна, преди да го разпитам. Щяло си да изпълни някаква клетва…
— Кротко, Расуау, кротко. Лошите същества често носят добри вести. Когато е полезно за съдбата ти, ще научиш каквото трябва. Хайде сега обратно в окопите да спим. Утре ще е тежък ден. Славен ден!
Утрото бе мрачно. Изгревът пламенееше като зловещ пожар, зацапан с облачни ивици. Петната небе се покриваха със сиви парцаливи мъгли като с лой. Пръскаше леко, но бе топло. За раздвижилата се тройарава — горещо до припотяване.
Дружините се измъкваха от земята, вдигайки прах. Нервни отряди нарамваха походното си имущество, тук-там редиците се смесваха и объркваха. Димът от огнищата, на които бе стоплена закуската, караше войниците да търкат очи и да кихат. Безмълвното допреди четвърт ури поле заскърца, задрънча, запровиква се раздразнено, превърна се в гъмжило от бойци, каруци животински впрягове, лафети на катапулти, балисти и арбалетни оръдия.
Забулен и сякаш недоволен от пробуждането си, Янкул мяташе копия румена светлина, като да се опитваше да повдигне схлупеното небе. Под лъчите му шупна трънак от знамена и остриета на оръжия. Барабаните загърмяха монотонен марш, тръби и рогове се надвикваха и си пречеха. Разкривени колони запълзяха към димящите като вулкан планини.
В опустелите траншеи навлизаше второешелонната тройарава и току слегналата се пушилка отново увисна над брустверите.
По Янкул-пладне стигнаха някаква долина, приличаща повече на широка клисура. Отрядникът съобщи името ѝ — Ураш-поле. Радослав не го хареса.
После се обади пеещата раковина, която тръбачът надуваше извънредно рядко. Зовът ѝ заповяда на дружините да се престроят в готови за разгръщане в боен ред колони. Дълбокият, сякаш шептящ звук от рапана предизвикваше у Дичо даже в Лагера чувство на неопределена тревога, а сега направо тръпки го побиха.
— Гари, какво ще рече името „Ураш“?
— Представа нямам, Расуау. Думата борейска е.
Радослав преметна по-удобно алебардата на рамо, раздразнен неясно от какво. Сърдеше го всичко — и това, че не спираха за храна, а дъвчеха дажбите си в движение, и тропотът от хилядите крака, и прахта, която запушваше носа и смъдеше на очите, и насекомите, кой знае защо непрогонени от заклинателите, даже и яркият изгрев на Райко. Червеното слънце само подчертаваше безрадостния мрак на деня.
Планините отпред се извисяваха като стена. По склоновете им чернееха грозни пепелища, върхарите се губеха в облаците, убождани от копията на колоните.
Дичо плю. Къде е противникът, кучета го яли?!
Напред по колоната се чуха крясъци. Свада? Някой глупак се е спънал или е изтървал нещо от раницата си? Да го сритат по задника да внимава!
Лакътят на съседния войник блъсна щита на Радослав. Подобни работи се случваха безброй пъти, постоянно. Бяха съвсем в реда на нещата и той дори не ги забелязваше. Но не и този път. Изведнъж неволното побутване взе че преля плитката чаша на търпението му. Той се озъби на съратника си, който отначало отстъпи, а после задудни колко скапани били борейците, които даже и възпитани от фамори, продължават да са грубияни и все ходят с вирнати носове…
Нормалното бе да си кимнат почти несъзнателно за извинение. Ала сега…
Сега Дичо се извърна към войника вбесен, с горещи уши. Отвори уста. От езика се наканиха да скочат оскърбителни думи — право в неумитата зурла на тъпанара, дето много знае да мърмори!
Властен гъдел по люспите внезапно избистри съзнанието му. Като плисната в лицето кофа ледена вода. Той подуши напрежението наоколо. Чу как по цялата колона, във всяка дружина, кипва безформено недоволство, което всеки момент щеше да избуи във всеобща кавга. Свадите заплашваха да доведат до толкова редките за грамори и фамори сбивания — ей така, за нищо, заради неравната земя под нозете, заради нахалните лакти на съседа, заради мухите, небето, заради всичко!
Нещо не е наред.
В мига, в който Радослав се отказа да изреве обиди в очите на съратника, проехтя пеещата раковина, а подир нейния стон се понесоха командите на колобрите: