Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Донорите притискаха порязаното с белонски бинт, а дружинният лечител даваше на всеки по бучка мед на клечка. Дичо си поиска две, като преди това увери непознатия медик, че като по-едър от другите може да дари дванайсет галу кръв. Магьосникът се колебаеше дали изобщо да му взема от „водата на живота“, беше на път да се откаже, но после махна с лапа и добави двеста двайсет и шестте доброволно дадени грама човешка кръв към литрите фаморска, при което Радослав повдигна вежда.
Двамата с чифтака се върнаха в окопа си, като мляскаха и се облизваха по пътя. В мрака на нощта като че цялата арава се занимаваше със същото — месоядните грамори обожаваха сладости.
Акцията по кръводаряване разсъни повечето войници. В траншеите крадешком припалиха фенери, без да обръщат внимание на квирините, които предупредиха, че току-виж се наложило да се скача по тревога в ранни Янкул-зори.
Дичо твърдо реши да поспи и се зави презглава. Установи, че му е задушно, и подаде нос изпод наметалото. И тъкмо се сети да попита Пагар за какво, по дяволите, е било това кръвопускане, след като лечителят изобщо не си е дал труда да разделя течността според видовата ѝ принадлежност, камо ли по кръвни групи, когато установи, че в окопа има гости.
Безгрижно настроеният му чифтак бе поканил двама души — за партия на камъни, естествено. Играчите вече се бяха заплеснали по пуловете и щяха да се сърдят, че ги безпокоят за дреболии. Радослав покорно прие да потисне любопитството и се съсредоточи да прехвърля втората медена бучка от буза на буза, докато тя не се стопи. Допи му се вода. За беля манерката бе хвърлена в другия край на окопа. Докато пиеше, се присламчи да гледа партията.
Не, нищо не можеше да разбере. Отначало я мислеше за подобна на шах, ама не. Правилата бяха твърде сложни, камъните се слагаха и не се местеха. Подреждаха се в загадъчни комбинации, които нищо не му говореха. Дали пък не бе по-елементарна, отколкото изглеждаше? Тц, нищо елементарно няма тук…
Доскуча му и надникна навън изпод платнището.
Над полето бе спряло да вали, облаците изтъняваха, ала склоновете на планините тънеха в мъгла и дим, а слабият тътен оттам не стихваше.
Разсеяна лунна светлина му позволи да различи бабуните по терена на стана. Местността изглеждаше пуста. Дори и на дневна светлина бе трудно за вярване, че тук като зайци в дупки се спотайват близо четири хиляди бойци, плюс кавалеристки ескадрони, земеморски и върколашки чети, три дузини арбалетни оръдия, двайсет единици лека и средна обсадна техника и даже стотина съвсем не малки обозни каруци. Всеки път, когато потегляха на марш, му се струваше, че дружините поникват от самата почва, сякаш полето е било засято с драконови зъби…
— Ей, майсторите! Стига толкова!
Беше квиринът Ндрангнекх, промъкнал се неусетно, като истински ловец. Хокаше играчите:
— Веднага да спите! Щом с изгрева почнат да се броят светлите ури, барабаните ще запеят! Има промяна в задачите, момчета! Отново сме челна настъпваща вълна.
— Отрядник! — възроптаха камънарите. — Само дванайсет хода още!
Ндран едва-едва омекна. Все пак и той беше грамор, а следователно не бе равнодушен към играта на камъни.
— От мен да мине. Седем хода.
— Девет?
С удивително човешки жест квиринът постави ръце на кръста.
— Пбгаркх, може да се намираме в Борея, ала не сме се чучнали на земеморски панаир! Никакви „пазарлъци“. — Играчите смутено хихикнаха от произнесената борейска дума. — Седем хода и край, който спечелил, спечелил. После да лягате!
Радослав се върна в леговището си в ъгъла на окопа. Сви се под наметалото, като се постара да остави достатъчно място за чифтака си.
На запад бумтеше като далечен прибой бурята на фронта.
— Расуау?
— Ъ? Ох… Гари, тая нощ няма ли да се спи?
— Извинявай, Расуау…
— Карай да върви, няма значка… Спечели ли?
— А, разбира се — небрежно и разсеяно отвърна граморът. — Добър съм с черните камъни даже… Виж, трябва…
— Какво трябва? Защо вадиш брадвомеча от калъфа?
— Ела. Дванадесетникът вика ни.
— На пост?! — надигна се Дичо, сънен, рошав и кисел.
— Не.
— А за чий?
— Каза при него да идем. Въоръжени. Ето, приятелю, шлема твой.