Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Да, аз съм — разкърши рамене човекът.
— Как се казваш? Да чуя името ти на твоя език!
— Радослав.
Нещо дребно тупна в размекнатата земя, търкулна се и се спря в чизмите му. Дичо се изненада — силуетът насреща дори не бе трепнал. Явно събеседникът му е доста опасен, щом така добре владее тялото си.
— Искам няколко капки твоя кръв, за да съм сигурно, че ти си онзи, комуто трябва да предам вест! — заяви Нощната твар. — Поръси ги в чашката. И да не е от ръката, с която държиш луковицата! Сетне остави граалчето и отстъпи назад, ако те е страх.
Радослав се наведе сковано и напипа подхвърлената чашка, не по-голяма от напръстник. Тежеше и хладнееше като да бе изработена от камък. От външната ѝ страна напипа сложен фин орнамент, отвътре бе гладко шлифована.
Той плъзна показалец по острието на алебардата и отърка порязаното в чашката, като внимателно я притискаше между коленете си. Надигна се и се изпъчи към тъмнината. Протегна напръстника към създанието. Ще видим кой го е страх, копеле арогантно!
— Ето ти пожеланото, мрачни съратнико.
Съществото помълча, може би удивено.
Но в следващия миг върна паса на изненадата. Дичо не успя да се поддаде на изблика си страх, когато тварта изфуча — толкова стремително бе движението ѝ. Създанието се хвърли напред, скокът му се сля със също толкова мълниеносно отдръпване. Като вихър то грабна чашката от ръката на човека, който замижа и се клатушна назад, съумявайки да се пребори с импулса да хукне назад към граморите. Може би защото просто се смрази на място. Точно сега не се чувстваше храбър.
А в тъмнината се чу смъркане, къса кашлица, нещо като просъскана ругатня и чашката-напръстник чукна Радослав по коляното. Нозете му омекнаха и той се облегна на брадвомеча си.
— Аха — изгъргори рожбата на мрака, — наистина си ти…
Последва неясно мърморене.
Уплахата накара Радослав да попита нагло:
— Вкусно ли беше?
Съществото издиша рязко въздуха от устата си, отново лъхна на разложено. Тварта бе ядосана… но като че ли ѝ бе олекнало. Каза равно, почти без злоба:
— Никак. Друг път не предлагай кръвта си, когато сме жадни… съратнико. Другите ще ни нахранят вместо теб. — Мрачният боец продължи още по-официално и сдържано. — Моите съплеменници са… признателни — почти изплю думата, — за Напитката на живота, дарена ни от вас… Имахме нужда, бяхме се изтощили, а от мъртваците кръвта е лоша… И дано денем, под светлината на Унищожителя, бъдете безмилостни като лъчите му към врага! Докажете, че жертвите ни не са отишли нахалост! Избийте атъланите и сивите им слуги!
— Ще… ще се постараем…
— Твоята кръв люти, Радослав от Горната земя. Не ни я давай повече.
— Откъде ме познаваш?
— Не те познавам. Една… шарканка те познава. Търсеше те и ме задължи да те търся и аз. Ще предам на Голямото ято, че вече си тук, в света на Светата костенурка. Това бе вестта, това е и краят на клетвата ми… — Нощното чадо примлясна и отрони едва ли не приятелски: — Дано никога повече не се срещнем, съратнико Радослав. Сбогом, човеко със змейска кръв!
И съществото подрипна нагоре, с мек хартиен звук разпери криле. Секунда — и тварта, самата тя черна сянка, се шмугна и пропадна в черния мрак. Секна и усещането от присъствието ѝ. Дичо задиша по-леко.
— Ей, ти, чакай! — провикна се закъсняло на български. — Верена ме е търсила?! Кога?… Ей! Ехо!… Ъ! Офейка, да го… хм!
Що за изчадие беше това? Радослав много внимателно се огледа, напрягайки отслабналите си змейски сетива.
Нищо.
— Расуау! Добре ли си?!
— Добре съм — отзова се той през рамо, приклякайки. — Ей сега…
— Защо викаш?
— Няма нищо. Тварта си тръгна. Сега идвам.
Разперените му пръсти намериха чашката. Той прибра напръстника в паласката на колана, пъхна там и чесъна (ах, как ще цопнеш в чорбата — уха-ха!), и още веднъж се озърна.
Безрезултатно.
Махна с ръка и бързо се върна при Пагар и квирина, които нескрито се зарадваха и даже го прегърнаха, след което шумно въздъхнаха.
— Да се прибираме, Расуау! А… какво искаше от теб… онова?
Дичо свали шлема и се почеса по тила.
— Абе… Най-важното беше, че не им се услаждала моята кръв. Ндран, кои са те, Тварите на Нощта?
— Вампири.
Пръстите на Радослав замръзнаха в рошавата му и вече доста мръсна коса. След кратка пауза той мъдро измуча и си нахлупи каската. Добави, затягайки ремъка под брадичката си:
— Предаде и благодарности към донорите от аравата…
— Благодари? Вярно ли чух, Расуау? То ти благодари?!