Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Уф… аха, мерси. Тю, да му се не видяло…
Чифтаците изпълзяха от сънената тъма на окопа в проветривата тъма на полето. Отново се бе заоблачило, но поне не валеше. Одевешният дъжд май беше сътворил много кал. Почти пипнешком намериха траншеята, където нощуваха неколцина отрядни командири. Дичо свадливо предположи, че квирините са се събрали, за да играят тайно от подчинените си на камъни, Пагар се захили звучно, но емоционалният му полъх остана сериозен и с оттенъци на тревога.
Ндрангнекх ги чакаше на бабуната на бруствера. Подпираше се на извадения си меч, смърдеше на чесън и изглеждаше също толкова люто угрижен.
— Расуау — рече той, — да познаваш някой мрачен боец от Армия Нощ?
— Ъмм? Хм… не.
Мечът зачовърка земята. Квиринът късо въздъхна и обясни:
— Един… едно от Тварите искало да те види… Ние ще дойдем с теб, Расуау. Вдигни си яката и си пази гърлото! — добави притеснено.
Тримата закрачиха сред лабиринта изкопи, спъвайки се и внимавайки при прескачане на траншеите да не се надянат на стърчащи остриета. Изпод платнища, щитове и плетени от пръти покривчета мъждукаха светилници. Няколко пъти ги спираха часовои. Отрядникът прошепваше паролата и те продължаваха по неравната земя към периметъра на тройаравата.
Стигнаха едва подаващите се над терена каруци и въртящи се платформи със зачохлени многозарядни арбалети. Няколко стъпки навън и спряха. Квиринът впи очи в мрака.
Дичо, който по пътя насам сумтеше и се чудеше за смисъла на разходката, изведнъж подуши присъствието на нещо невидимо. Някой невидим. Този „някой“ му се стори неприятен, навярно дори злокобен тип. Аурата бе смътно позната… аха! Да, същото усещане като по време на отпуската в катуните, една нощ преди да почне Походът.
Квиринът грубо излая към нещото в тъмнината:
— Ей, ти! Тук сме.
Насреща шавна сянка.
— Кой от вас е онзи, когото търся? — гласът произнасяше думите с непознат акцент, тонът бе гаден и високомерен, изпълнен с лошо прикрито презрение.
Ндрангнекх скръцна със зъби и не остана длъжен:
— Внимавай, изтърсако на Мрака! И дневните, и нощните рожби сме на ръба на пропаст! Помни това и не се дръж като…
— Не търся тоя ваш другар за мъст и разправия! — възрази със свистящо изпръхтяване тъмнината. — Аз помня клетвите! И знам, че докле атъланите са тук, заплаха обща тегне над нас, както ликът на Дневния унищожител застрашава такива като мен!… Нека човекът пристъпи два пъти по девет крачки насам. Другите стойте си, където стоите, вас не ви засяга!
Квиринът заръмжа ядосан и стисна дръжката на меча си. Повече любопитен, отколкото разтревожен, Радослав го потупа по рамото и понечи да тръгне. Ндран го задържа и прошепна:
— С два-три скока съм при теб, Расуау! Дръж това. — Тикаше в дланта му дребен объл предмет, на допир като суха луковица.
Дичо подсмъркна и кимна. Всъщност, би предпочел да не мърда от място. Насили се да отмери поисканите девет стъпки. После още толкова.
Зад гърба му граморите заеха бойни стойки и несъзнателно кръстосаха пръсти.
След предпоследната крачка Радослав се поколеба. Пристъпи бавно и спря. Повече с въображение, отколкото със зрение различи малко по-ниска от себе си фигура. Напрегна се. Емоционалната миризма не бе дружелюбна, но нищо не го накара да я прецени като агресивно враждебна. Стори му се, че съществото е късокрако и е наметнато с плащ, развят въпреки безветрието. После с ноздрите си долови и дъха на непознатия. Вонеше на мърша. Там, където се намираше главата, смътно мъжделееха белезникаво-синкави очи с тъмни жилки и овални зеници.
Дичо мълчеше и чакаше. Изведнъж си даде сметка, че усеща змейската си кожа настръхнала от отвращение.
Съществото с безкрайна неприязън изграчи:
— Прибери си глупавия чесън, нечестивецо! Ъгррр… — непознатият сякаш се опомни и леко промени тона: — Твоят войвода току-що изрече верни слова, че и вие, и аз сме войници от една и съща армия. Затова не ме оскърбявай. Махни проклетата луковица! Защото помня обидите.
Радослав стисна чесъна в юмрук и скри лявата си ръка отзад, притисна китка към кръста си, докосвайки железния колан. В същото време намести десницата си по-удобно и здраво върху загладения прът на алебардата.
— Така става ли? — попита хладно.
Създанието сякаш предпазливо душеше в неговата посока.
— Бива.
Интонацията бе съвсем противоположна на отговора. Дичо реши, че по примера на квирина също може да бъде нелюбезен:
— Какво искаш?
— Ти си човек, нали? Пристигнал си неотдавна от Горната земя.
Не отвърна веднага. Наистина, одеве създанието бе употребило думата „човек“, на което той не обърна длъжното внимание. Вече автоматично си превеждаше граморското понятие „говорещи животни“ като „хора“.