Последният довод на кралете [bg]

Терез се оказа майстор на заблудата. Нощем Джизал можеше да спи където си поиска, на пода, на някое неудобно кресло, където и да е, стига да не е с нея в леглото. После, по време на закуска тя отново му се усмихваше мило, приказваше си с него, дори поставяше ръка върху неговата, ако беше сигурна, че ги наблюдават. На моменти успяваше да заблуди дори него, че всичко между двамата е наред. До момента в който не останеха насаме. Тогава му обръщаше гръб, налагаше го с мълчание и го пробождаше с погледи, пълни с такава ненавист, че направо стомахът му се обръщаше.

Придворните дами на кралицата също го третираха с подобаваща омраза, всеки път когато имаше неблагоразумието да се озове сам в присъствието им. Най-вече една от тях, графиня Шалир. Очевидно най-близката приятелка на Терез от най-ранна детска възраст, тя не пропускаше да го изгледа кръвнишки. Веднъж влезе в един от салоните на двореца и се натъкна на цялата дузина. Бяха насядали около Терез и си шепнеха нещо на стириянски. Почувства се като селянче, налетяло погрешка на сбирка на изключително изтънчени вещици, докато правят някое черно заклинание. Най-вероятно насочено към него. Караха го да се чувства като най-долната отвратителна твар. Него, краля, в собствения му дворец.

По неизвестна причина живееше в постоянен ужас, че някой може да разбере. Но засега, дори и някой от прислугата да беше прозрял истината, мълчеше си. Зачуди се дали да не каже на някого. На кого? И какво? Добър ден, милорд шамбелан. Жена ми не иска да се чука с мен нощем. Добра среща, Ваше Високопреосвещенство. Жена ми не ме поглежда. Как сте днес, Ваша чест? Между другото, кралицата ме мрази. Но най-много от всичко се страхуваше да каже на Баяз. Недвусмислено му беше дал да разбере, че не го иска в личния си живот, и сега не можеше да си представи, че ще допълзи по корем да моли за помощта му.