Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Ето го и звука, който чакаше — басов жужащ звук високо в небето, далечен, довян от северния вятър звук, сякаш невиждано по размерите си насекомо лети без бързане към брега на Езгнано. Въпреки твърденията на Империята това не беше най-голямото нещо, летяло някога в небето. Бръмбарите в Равнините имаха по-големи, използваха ги за пътнически и товарни превози. Но пък беше най-голямото летящо нещо с военно предназначение. Осите бяха хора лишени от въображение, но понякога в сърцата на занаятчиите им припламваше поетична искра и явно така се беше родило името му — „Звездно гнездо“.
Армията на север би трябвало да е превзела вече търговския пост Тоек при планинския проход, разпръсквайки скорпионородните, които използваха мястото като разбойническо сборище и прибираха пътна такса от всеки преминаващ. Ала това беше несъществена подробност, каприз, ако щете, защото авангардът на истинската атака вече идваше насам и именно него чуваше Одиса в момента.
„Не е за вярване, че човек може да подпали война само с двама равнински агенти и един мъртъв офицер от Рекеф.“ Но пък осите бяха толкова предсказуеми — разръчкай им гнездото и те ще излетят на рояк, жадни за кръв. Запита се колко ли надълбоко ще стигне полковникът в търсенето на доказателства за предполагаемия вражески план, целящ да привлече Соларно за каузата на Равнините. Подсигуреше ли губернаторския си пост, едва ли изобщо щеше да се сети да проведе разследване.
Звукът ставаше по-силен и Одиса се запита колко ли соларнийци са се събудили или са спрели да се ослушат насред нощните си пороци. По тези места характерният звук на въздушните кораби не беше нещо нечувано.
Надяваше се, че и Теорнис е изиграл своята част от представлението. Паяжината, която той трябваше да изплете, беше доста по-сложна от нейната, а той, макар и от благороден произход, все пак беше мъж.
Скоро щеше да се зазори. Одиса трябваше да тръгне веднага, иначе рискуваше да се хване в собствената си грижливо изплетена паяжина. Забърза към пристанището, където я чакаше малка рибарска лодка. Собственикът й не подозираше какъв късмет е извадил, че точно тази нощ ще напусне Соларно на път за Порта Мавралис.
Последното накара Одиса да се усмихне. Изглежда, това беше нейният талант — да сее късмет по пътя си.
В съня си Че беше край друго езеро, съвсем различно, чиито детайли ту идваха на фокус, ту се размазваха пред очите й. Отнякъде се чуваше ужасен глас и при всеки вик нещо в нея откликваше. Откликът беше заради връзката й с Ахеос и тя знаеше, че ужасният глас вика него, тегли го към себе си.
В съня си тя тичаше по калните улици на град от паянтови бараки и се опитваше да открие първа Ахеос, да изпревари гласа. Въздухът гъмжеше от лъщящи малки кинжали, не, от застинали дъждовни капки, осъзна тя. Имаше усещането за трескаво движение навсякъде около себе си, сякаш незнайни сили са се промъкнали с взлом в съня й и го претърсват за нещо, което са изгубили.
Ужасният глас прозвуча отново, по-близо този път, и Че мярна пред себе си сиводрех силует, който бързаше, теглен от чудовищните призиви. Извика името му, но мамещият глас удави нейния с безсловесния си копнеж.
А сетне видя пред себе си нещо, което имаше място единствено в сънищата, в най-лошите кошмари, нещо менящо се в свирепата прегръдка на живи тръни — невиждана мерзост, и все пак запазила бегла прилика с човешкото. Ахеос наближаваше нещото охотно, с нетърпение дори, и тя му изкрещя да спре, понечи да се затича отново, но изведнъж я заля болка, обгърна я отвсякъде. Дъждовните капки се превърнаха в оси, които я жилеха, принуждаваха я да се върне. Хоровото жужене на крилцата им нарасна до гръмовен рев…
— Че! Че! Събуди се!
Тя се надигна рязко и впери сляп поглед в мрака, забравила, че само една нейна мисъл е достатъчна да го разпръсне.
А после си спомни и го направи. И видя Таки да стои на прага с разрошена коса. Пилотските й дрехи, очевидно навлечени набързо, висяха разкопчани.
— Какво?
— Че! — извика мухородната. — Ставай. Събери си нещата! Просто го направи, моля те!
А после си тръгна и през тропота на бързите й крачки Че различи звуци на битка — звън на мечове, вик на болка.
„Бият се тук, в сградата.“
Скочи като ужилена от леглото, само по туника. В къщата на Дестиавелите се водеше битка.
„Има и нещо друго обаче… чувам и нещо друго, но какво?“ Ала битката се приближаваше и трясъкът на стомана погълна издайническия звук, преди да го е разгадала. Тя грабна кожените си занаятчийски дрехи от ниската масичка, където прислугата ги беше оставила почистени и сгънати прилежно. Сториха й се внезапно отеснели, прекалено колосани, някакви конци й пречеха да пъхне ръце в ръкавите. Успя някак да ги нахлузи през главата си и се зае да стегне каишките от едната страна, но малките катарами се хлъзгаха в тромавите й пръсти.