Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
— Нищо — изръмжа Талрик в отговор на мълчаливия въпрос в очите на Гавед. Бившият офицер от Рекеф беше в гадно настроение и Ахеос се досещаше защо — осородният не разбираше, не можеше да проумее стореното му от молецородния магьосник. На няколко пъти беше подхвърлил, че старата рана го пробождала, но това бяха само извинения, опит да открие логично обяснение за случилото се.
— Не сте взели кутията?
— Да, не я взехме — отвърна кратко Ахеос. Чувстваше се уморен и още по-лошо — чувстваше се недостоен. Задачата, изглежда, не му беше по силите въпреки помощта, която бе получавал по целия път дотук.
— Значи ще трябва да я вземем на търга — каза Гавед, гледаше ги въпросително.
— Ами да, как не се сетихме! — сопна му се Тиниса. — Ти само ни уведоми, като си свършиш работата, ловецо, и разбереш къде ще се проведе проклетото наддаване.
— Човек може и да се засегне от такива думи — отвърна той с влудяващо спокоен тон.
— Ами засягай се.
— Особено ако вече е открил търсената информация.
Виждаше се, че Гавед се наслаждава от сърце на гробовното мълчание, което последва. Осородният ловец на глави се пресегна и хвана ръката на Сеф. Девойката го погледна и страхът й сякаш се притъпи малко.
„Той е професионалист — напомни си Ахеос. — Изкарва си прехраната с издирване на информация, а не би бил добър в занаята си, ако не умееше да задава въпроси и да печели доверието на хората.“
— Знаела е през цялото време? — попита той невярващо.
— Лейар Белоуерн я е държал близо до себе си — обясни Гавед. — Толкова близо, че Сеф е била там, когато представителят на Сцила му е разкрил мястото на срещата. Да, глупавото момиче го е знаело през цялото време.
22.
На Одиса това място нямаше да й липсва.
Като за град, управляван от собствените й сънародници, Соларно твърде много приличаше на всеки град в Равнините — имитираше изискания вкус и деликатността на истинските паякородни, но нещо все не му достигаше. Беше като сал на дребни политикани, който се носи по бурните вълни на джавкащи се, неподлежащи на контрол местни отрепки. Знаеше, че за мнозина в Паешките земи Соларно има сантиментална стойност, но Одиса беше сляпа и глуха за този чар, а същото важеше и за Алданраелите, семейството, на което служеше тя. Соларно се беше превърнал в обикновена фигурка, а във всяка игра част от фигурите рано или късно биват жертвани.
Небето тъмнееше, облаци се надбягваха на югоизток и чертаеха белези по лика на луната. Одиса нямаше да види появата му, но щеше да го чуе. Именно за този звук се ослушваше сега, той щеше да е последното потвърждение, че е изиграла успешно своята роля във войната. Никой нямаше да научи за заслугите й, разбира се, никой извън тайните съвети на Алданраелите, но играта беше такава. И Одиса не участваше в нея заради личната слава.
Тя дори нямаше да е тук, когато сраженията започнеха, не желаеше и да дава отчет за действията си на полковника. Той не беше глупак, нищо че Одиса го беше водила за носа през цялото време и почти без усилия. А ако получеше възможност да проведе свое собствено разследване, като нищо би се досетил, че е играл по чужда свирка. Но тя нямаше да е тук, за да понесе последствията от гнева му. Работата й за Рекеф беше приключила и веднага щом получеше очакваното потвърждение, щеше да потегли към родния Сиенис.
Зачуди се разсеяно как ли ще реагират соларнийците — щяха ли съперничещите си партии да се обединят или щяха да се разпаднат на по-малки фракции? Какво щеше да направи убиецът Честа? Пилотите? Как щяха да реагират другите езерни градове?
Според стандартите на паякородните Одиса не беше жестока — можеше без угризения да предаде цял един град и хилядите му жители в ръцете на една безмилостна империя, но не държеше да става свидетел на издевателствата. За подробностите щеше да изчака. Новините рано или късно щяха да си пробият път на запад.
„Всички те като цяло, и никой от тях поотделно, не разбират моята раса — помисли си Одиса, — защото до един са аматьори, които се плацикат в плиткото. Нашите паяжини са невидими и за най-проницателните от тях, и за шпионите от Равнините, и за агентите на Рекеф. Мравките си мислят, че го правим за власт, бръмбарите си мислят, че го правим за пари, а богомолките — че го правим от едната злоба, но никой от тях не разбира, че правим каквото правим просто защото ни е забавно да живеем така и защото сме преситени…“