Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
„Аз съм скрир — беше им казал. — Светът е като глина в ръцете ми. Не сте ми нужни.“ Тръгнал си бе, за да се потопи в приключения и заговори, в екстаз от новопридобитата си свобода. Обиколил беше света, видял беше неща, за които те само четяха в старите книги.
Но сега беше стар и от дълго време страдаше. Болен беше от носталгия. Липсваше му компанията на себеподобните, копнееше до болка за прекрасните скални зали на родния дом.
Това щеше да е средството, което да го върне у дома. Това щеше да му извоюва лелеяната покана, така че поне костите му да почиват в дълбоките подземни гробници, а името му да бъде запомнено. Но преди това трябваше да вземе кутията. Онзи млад провиждащ, онова неопитно хлапе, в никакъв случай не биваше да му я отнеме.
Само че, кой знае защо, кутията се стремеше именно към него. Палеркос усещаше болезнено линеещата вяра. Срещу него се бяха обърнали не само собствените му хора, а и целият им свят. Затова той щеше да хване кутията в двете си ръце и да я принуди да признае правата му. Как смееше да призовава онзи кекав младок, а не него!
Той владееше магията отдавна и често се беше вмъквал в сънищата на други хора, а когато Кутията на сенките най-сетне излезе от забвение, се оказа достатъчно умел, за да хване следата й. Когато тази нощ сънят се затвори, той скочи от прозореца на скромната си квартира и размаха усилно криле. Надпреварата щеше да е оспорвана, но той беше във въздуха, а глупавото момче — на земята.
Но те бягаха бързо, а той не летеше и наполовина толкова добре колкото преди. Щеше да е състезание без предизвестен победител.
„Много съм стар, за да подхващам отново този лов!“ А сега се чувстваше още по-стар, задъхваше се, крилете му се схващаха. Преди години щеше да има ученици, които да вземат кутията вместо него, но те постепенно го бяха напуснали до един, разочаровани и изгубили илюзиите си. Сега можеше да повика помощ единствено с магьосническото си изкуство. Опита се да скърпи парцаливите заклинания, родени от древно учение, забравено почти напълно в днешните дни. Пресегна се в търсене на злощастните духове, които бе обвързал към себе си преди години, отдели от креещата си сила в опит да им придаде, макар и за кратко, осезаема форма.
„Ако искаш нещо да бъде направено…“ Сърцето му се задъхваше, дробовете му хъхреха от усилието на полета, но той продължи упорито напред, защото нямаше време за губене. Беше стар, прекалено стар…
Сцила отвори рязко очи с категоричното убеждение, че се е случило нещо значимо. Плъзна поглед из малката стая с нисък таван в опит да разбере какво се е променило.
„Нищо… нищо…“ Всъщност беше. Тя не беше опитна в магията, но бе развила донякъде усета си и сега той й говореше за магия в действие. „Проклетата кутия.“
Оставила я бе на паянтовото нощно шкафче до леглото си. Лесно можеше да протегне ръка и да я докосне, но не го направи. Имаше неясното чувство, че кутията не е точно там, където я беше оставила, преди да си легне.
Поне призрачната фигура я нямаше, макар че другите сенки в стаята й се струваха настръхнали и полазени от трънаци и парливи листа.
„Проклети да сте, богомолски боклуци.“ Напомни си, че е паяк, а паяците винаги успяваха да надвият войнската раса на богомолките, които ги мразеха толкова силно и толкова отдавна. Скоро щеше да продаде тази прастара шепа суеверия на онзи, който предложи най-висока цена, и щеше да се сдобие с цяло състояние.
Стана и машинално посегна към колана с двете ками. Напоследък спеше облечена, защото й се струваше немислимо да остане гола в една стая с кутията. „Тя ме гледа.“
Отпусна сетивата си и опипа с тях покрива, стените и отвъд тях. Като никога дъждът беше спрял.
Въпреки това бе доловила някакъв звук отгоре…
Грабна раницата си от пода и посегна да вземе кутията. В същия миг нещо затули прозореца и се вмъкна мълниеносно в стаята. Ръката й легна върху дръжката на ножа, изтегли го от канията и го запрати към натрапника, всичко това с едно-единствено плавно движение.
Докато тичаха към ниския пансион, видяха човек да пада назад от прозореца. Молецороден, закачулен със сива туника, каквато носеше Ахеос, стиснал дръжката на нож, забит дълбоко в гърлото му. Тялото се стопи в сенките, преди да е стигнало до земята, и сякаш изчезна завинаги. А после Талрик извика предупредително, блъсна Тиниса с рамо и я събори на разкаляния паваж. Ахеос и Тисамон тичаха назад към тях, Тиниса вече бе извадила рапирата си и гледаше гневно осородния, но беше късно да направи каквото и да било — блясъкът от дланта му я ослепи. Тиниса усети жегата на жилото, но то профуча над главата й, чу се вик на болка. Сетне друг молецороден падна някъде отгоре и се приземи на четири крака. Тиниса понечи да хукне към него, но Талрик я изпревари — стреля отново и жилото му запрати ранения три-четири метра назад, където мракът го погълна.