Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Това не беше едрият, кипящ от жизнена сила мъж, който удряше с вестника по ръба на масата, за да подчертае това, което казваше, и рипваше от масата като хала. Пред мен сякаш се намираше някакъв далечен негов братовчед, блед роднина, сянка в мрачния ден.
— Здравей, Ялмар! — обадих се аз колкото можех по-тихо.
Ялмар Нюмарк ме погледна, отвори уста и пак я затвори.
Съседът му по легло се изкиска глупаво. Лещите на очилата му бяха дебели едва ли не два метра, а той беше гипсиран от врата до кръста. Но не се присмиваше на мен и явно бе, че въпреки всичко животът му харесва. Такива самоуспокояващи се хора има доста. Горе на небето те ще заемат местата си на партера, а ние ще трябва да се задоволим да висим правостоящи на балконите.
— Не можеш ли да ме познаеш? — тихо го попитах.
Той бавно кимна с глава.
— В… В… В… — каза той.
— Донесох ти…
Беше безсмислено да стоя с уханните момини сълзи в ръка, изпълнени с нов, сочен живот, с тъмнозелени силни листа и мънички жълто-зелени прашници, които напразно щяха да разсипят прашеца си на пода, всяка сутрин измиван с химикали за дезинфекция. Беше обидно да протегна торбичката с гладките гроздове към почти безжизнената му уста. Оставих книгата на нощното шкафче без коментар.
Тази вечер той не можа да ми каже нищо, но на следващия ден ме поздрави с намек за усмивка, а на по-следващия успя да произнесе името ми.
След седмица можехме да водим полезен разговор, но всеки път, когато се опитвах да го насоча към злополуката, лицето му се затваряше, а погледът му се зарейваше надалеч. Опитах пак и в един неочакван миг като че видях да оживява нещо от чертите на познатия ми Нюмарк. Той сви лявата си ръка така силно, че костите му изпукаха, а очите му заблестяха.
— Забрави това, Веум! — отсечено каза Ялмар. — Няма нужда да говорим повече за това! Разбираш ли? Да оставим мъртвите вълци на мира, разбираш ли?
Очите му сега искряха по младежки, потъмнели и пълни с болка като на човек, отритнат от любимата.
— Разбираш ли ме?
Мъжът на съседното легло се разсмя на една забавна сцена от немия филм, който гледаше от вътрешната страна на дебелите лещи на очилата си, а аз сграбчих ръката на Ялмар Нюмарк, здраво я стиснах в моята, като му кимнах, че разбирам. Да, разбрах го и се престорих, че всичко съм забравил.
Повече не разговаряхме на тази тема, а у Ялмар Нюмарк като че настъпи някакъв застой. Състоянието му се нормализираше, без обаче реално да се подобрява. В болницата казваха, че удивително бързо оздравява, но аз не забелязвах голяма промяна.
Юни се стопи като мокра следа по пресен асфалт.
И юли беше сив, дъждовен. Прекарах пет седмици в една вила край Сотра, която наех от мой далечен роднина, убеден, че е по-добре някой да му я пази, докато самият той прекарва отпуската си на юг, под по-слънчево небе.
Преди да замина, аз се притеснявах дали на Ялмар Нюмарк няма да липсват посещенията ми в болницата, но той май се почувства облекчен, когато му казах, че заминавам. Може би моето присъствие му напомняше за неща, които искаше да забрави, и щеше да се поправи по-бързо, ако изчезнех за известно време. Взех бутилка водка, риболовни принадлежности и спортно облекло, за да се установя известно време в най-периферната част на страната, там, където Атлантикът ближе чукарите с езика на сив вълк, а въздухът е изпълнен с мирис на водорасли.
Вилата се намираше на върха на отвесна подводна скала. По стръмен процеп в скалата се отиваше до стар навес за лодки и малък пристан, а отвъд заливчето личаха, сякаш захвърлени от нечия огромна ръка, няколко островчета — последната преграда на сушата срещу морето.
Далеч, далеч навътре водата се сливаше с небето, което невинаги можеше да се забележи в тези сиви летни дни с равномерен дъжд и слънце, всъщност само намек за слънце. Водата и небето се сливаха в едно. Намирах се сякаш в средата на огромно и сиво прогизнало платно, обвило късчето земя, върху което стоях.
Дните се нижеха в успокояващо еднообразен ритъм. Ставах сутрин, когато си исках, закусвах и пиех кафе по няколко часа. Пазарувах в най-близкия магазин, гребях с лодката на далечния си роднина до островчетата, където намирах райски кътчета и хапвах до обяд.
Всяка вечер правех кросове, които ставаха все по-дълги. Същевременно потребността ми от алкохол намаляваше. След като изпих шишето водка, не си купих друго, а с касата бира, която си бях докарал, изкарах четири седмици.