Докато смъртта ни раздели

— Съобщението прието — отвърнах му аз и леко се облегнах на рамката на вратата.

Данкерт Мюс ме погледна със злост, а аз подех:

— Спомняш ли си нещо за пожара във фабриката „Пофугл“, Мюс?

Видях, че въпросът ми потъна зад бръчките на челото му, и си представих образно как се блъска насам-натам като ехо в кухото пространство в главата му.

— Пофугл28? — каза той приглушено, после се опомни. — Ще ти дам аз на тебе един паун, натруфен папагал такъв! И разбери, по дяволите, че не давам отговори на въпроси на третокласни аматьори. Ти чу какво казах!

Той се надигна заплашително зад бюрото и аз бързо се отдръпнах от вратата. Сиво бледото лице с безцветни очи, широката челюст и косата с миши цвят под изкривеното бомбе не ми допадаха, още повече, когато туловището му се раздвижи около масата в посока към мен.

Но той се задоволи с раздразнено изгрухтяване и затръшна с трясък вратата под носа ми.

Останах сам пред табелката на вратата му: „Старши полицейски инспектор Д. Мюс“. Бели букви на синьо-сив фон. И те толкова гостоприемни, колкото той самият.

Следващата врата, също полуотворена. Беше ден на отворени врати в полицейския участък. Може би бяха поканили посетители да го разгледат?

Вегард Вадхайм стоеше пред етажерката в стаята си и прелистваше един голям правен наръчник, подвързан в червено. Бе слаб, тъмнокос и сгърбен, с няколко сиви къдрици зад ушите. Някога участвал в норвежкия национален отбор по лека атлетика в бяганията на дълги разстояния и апогей на международната му спортна дейност бе неговото участие в олимпийското бягане на 10 000 метра в Мелбърн през 1956 г. Една-две години по-късно бе издал няколко стихосбирки. Не бях имал сблъсъци с него и можехме да проведем относително сносен разговор, особено след неприветливото ми посрещане от страна на някои други в сградата.

— Привет! — казах аз и той вдигна глава. Тъмните му очи ме погледнаха замислено. Вегард Вадхайм винаги изглеждаше замислен. Въпреки че бяха изминали двайсет години от издаването на първата му стихосбирка, имах чувството, че той непрекъснато твори и създава стихове, че едва ли не всеки момент търси най-подходящата дума, най-добрата формулировка.

Беше поет по призвание, но опитът ми подсказваше, че е реалист, и то в най-висока степен.

— Ти кога дойде в Берген, Вадхайм? — попитах го аз.

Той ме погледна учудено.

— Кога съм дошъл в Берген? Веум, ти да не си станал журналист?

— Още не. Отнася се за Ялмар Нюмарк.

Той веднага стана сериозен.

— Да, чух за това произшествие. Било е ужасно. Но ще прескочи трапа, нали?

— Да. Слушай…

Той ме погледна с интерес: