Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Седях в кантората си и се опитвах да систематизирам чутото от Ялмар Нюмарк и онова, което бях научил в полицията.
Опитах се да направя нещо като схема по години, като започнах още от 30-те. Записах и това, което знаех за дейността на Харалд Юллвен в периода 1943-1945-а, ако той наистина е бил Ротеифтен. Заградих с кръгче 1953 и отдолу написах всички имена, които бях чул във връзка с пожара в „Пофугл“: Харалд Юллвен (отново), Елисе Блум, подчертано с две дебели линии (тъй като след това тя е живяла заедно с Харалд Юллвен), Хагбарт Хеле (бюст), Холгер Карлсен (починал в 1953-а) и Улай Усвулд (Изгорелия). В полето на листа, малко по диагонал, така че да съвпадне с годините на войната, нанесох още едно име — Конрад Фанебюст. След това прескочих известен брой години и се установих на 1971-ва. Там написах: Харалд Юллвен — мъртъв? Шауер Юхан — изчезнал? И най-отдолу — дебела черта почти до края на листа, където написах: 1981-ва — Ялмар Нюмарк, блъснат от автомобил комби.
Оглеждах листа, който не ми казваше нищо. Нищо повече от това, което вече знаех. Ако съществуваше някаква тайна, то тя бе скрита много добре, а следите към нея бяха най-малко отпреди десет години, ако въобще ги имаше. Все едно да намериш игла в купа сено — готов бях да се обзаложа на остатъка от спестяванията си, че работата по изясняване на тези случаи не е по-лесна.
Издърпах чекмеджето на бюрото и извадих „канцеларското“ си шишенце, за да се уверя, че помня добре. Да, то беше празно.
Нямах какво да правя, поне докато не разговарям отново с Ялмар Нюмарк. А за това трябваше да почакам още известно време.
Измина цяла седмица, преди да ме пуснат при него. Междувременно бях говорил няколко пъти с Хамре по телефона само за да се уверя в това, за което вестниците ме бяха осведомили с липсата на некролог — че нищо лошо не се е случило с него.
В деня, в който отидох на свиждане с Ялмар Нюмарк, купих букетче момини сълзи, една найлонова торбичка грозде и книга за неразкрити криминални случаи, която намерих в антикварната книжарница на Марквайен, за да имам предлог за разговор.
Да се отиде в болницата в определеното време за свиждане, е почти като да си на погребение.
Хората на опашката към входа на болницата носят едно и също: кутии бонбони или букети цветя, та се чувстваш член на голямо и тайнствено братство: братството на здравите. Въпреки това няма човек, който, отивайки в болницата в часовете за свиждане, да не се усеща не дотам добре, да не изпитва някаква лека болка в стомаха, в сърцето или поне в тила. Все има по нещо. Човек никога не е напълно здрав, а и не те напуска тревогата да не дойде някой лекар и да те накара да се опулиш на заключението му, че е открил у теб някакъв всеизвестен симптом на заболяване. Може би ще те положат на легло или веднага ще те закарат в операционната, преди още да си успял да предадеш кутията с бонбони или букета цветя.
Отделението на Ялмар Нюмарк беше на четвъртия етаж. Навън в коридора лежаха в редици пациентите. Тези, които имаха щастие и бяха получили място до прозореца, можеха да си лежат и да гледат към големия централен корпус на болницата, където никой от тях за жалост не можеше да бъде преместен и който беше истински паметник на пресметливите планове за бъдещето, основани върху надеждите за огромни печалби от добива на нефт в нашата страна, една от най-богатите в света според статистиките и прогнозите. В края на коридора се намираше дълга зала за шест души, завършваща с малко и ъгловато, подобно на приемна помещение. Над пациентите там като морска мъгла се стелеше дим от цигари. Те лежаха по гръб, подпрени на полегати кули от възглавници, и гледаха съсредоточено последните минути от детското предаване по телевизията, макар повечето от тях да бяха явно над осемнайсетгодишни.
Ялмар Нюмарк лежеше към средата на левия ред със система на едната ръка и увиснало до главата му шише с безцветна течност. Изглеждаше отслабнал с десет килограма. Кожата и лицето му имаха жълтеникав оттенък и сякаш бяха влажни, а очите му издаваха непозната ми отпреди слабост. Едната половина на лицето му беше покрита със синьо-червени следи от силни вътрешни кръвоизливи. Беше навсякъде бинтован и облепен с марли. Лежеше по гръб, вперил празен поглед пред себе си. Краката му висяха на станок, дясната му ръка беше гипсирана около лакътя, а лявата беше разперила пръсти, подобно на мъртъв морски рак.
Приближих се бавно в полезрението му, за да не го стресна. Той ме погледна, без да реагира.