Докато смъртта ни раздели

Случваше ми се, когато след срещи от служебен характер, с хора от полицията като Хамре и Вадхайм, да си представям мислено какъв би изглеждал личният им живот.

Якоб Е. Хамре вероятно има подреден семеен живот. Предполагах, че жена му е приятна, че му пече диетичен хляб и че си имат две малки червенобузи дечица. Вероятно излиза с по-малкото на детската площадка, а вечер ходи в училището на голямото на родителска среща. Сигурно обича да обсъжда мачове със съседите си на чашка кафе, да обикаля хълмовете около града, един-два пъти месечно да ходи на кино или на театър с жена си, а от време на време и да я кани на сносен обяд в някой ресторант. Сигурно я люби спорадично, без страст, дори си го представях как след това си сресва косата.

Данкерт Мюс, в противоположност, беше от ония типове, които, връщайки се вкъщи, очакват, че всички ще го посрещнат със стойка „мирно“, със сложена маса и с вестник, грижливо положен на мястото му до дивана, за да може да го чете по време на следобедното кафе. Можех да допусна, че вечер седи пред телевизора с шише бира пред себе си и коментира, ръмжейки, новините от телевизионната програма, прогнозите за времето или постановката на телевизионния театър. С бомбе на главата и набола сива брада, той сигурно преживява най-страстните си мигове, когато на екрана показват футболен мач.

Съдейки по болезнените проблясъци в очите на Вегард Вадхайм, предполагах, че има проблеми в любовта. По една или друга причина си го представях да стои край масата в тъмна кухня, маса, подредена за двама: в чашите червено вино. От другата страна на масата седи жена с дълга руса коса и сантиментално лице. Говорят си за сериозни неща, почти наведени един към друг. От време на време картината се сменя: жената гледа през прозореца в есенния мрак, а той държи нежно китката на ръката й. На следващата картина тя излиза през вратата, а той продължава да седи до масата, изпращайки я с тъжен поглед. Понякога си го представях и как клечи пред леглото и си събира багажа, като подрежда внимателно дрехите си в куфара, а най-отгоре слага последните екземпляри от двете си стихосбирки, медалите от лекоатлетическите състезания. След това отива в детската стая, застава тихо на вратата, стои известно време, след което пристъпва напред и погалва по косата спящите деца. Представих си го как слиза тежко по тясната стълба в една тъмна къща, но русата жена не се вижда на тази картина. Мъжът в трите стадия…

Може нито една от представите ми да не отговаряше на истината, а всички те да бяха само фантазии. Но ето, излизаш от една сграда, а главата ти изведнъж е пълна с подобни фантазии.

Ами Ева Йенсен?

Тя е усмивка, която бавно се стапя в мрака.