Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— А старчески домове няма ли?
Тя мълчаливо поклати глава. След това погледът й се измести към вратата, кафяво боядисана и с малко прозорче, през което проблясваше светлината от антрето на Ялмар Нюмарк. По средата на вратата висеше стар звънец от онези, които все още се намират в някои бергенски къщи. Врътваш го и отвътре звъни: твърд, сипкав звук.
Домашната помощница каза:
— Мъжът вътре едва ходел. Хората от болницата трябваше да оставят вратата незаключена, за да вляза направо. — Тя погледна часовника си, а аз — вратата. По-решителен човек би я отворил за десетина секунди.
— Опитахте ли звънеца?
— Разбира се. Дори чуках. Бях и на долните етажи, но никой не си е вкъщи. — Тя ме погледна безпомощно. — Ако бяхте поне роднина, то…
— Тогава какво? Има само един изход. Ще влезем насила…
Тя се ококори:
— Но може би портиерът…
Внимателно я отстраних и направих крачка към вратата. Хвърлих поглед на бравата, вдигнах десния си крак и нанесох плътен удар в областта на ключалката. Касата на вратата изскърца, а от тавана се посипа мазилка. Домашната помощница погледна обезпокоено нагоре и се хвана за перилата на стълбата. Вратата не поддаде.
Ударих още веднъж. От тавана се посипа още повече мазилка. Тя напраши и двама ни със сиво-бял прах и беше мой ред да погледна нагоре. Ако продължавах така, скоро щяхме да се озовем под открито небе.
Вратата не се отваряше.
Тогава извърших кратка операция. С нов удар счупих прозорчето. С тока на обувката си разчистих острите парчета стъкло, проврях ръката си, хванах отвътре ръкохватката на бравата и отворих вратата.
Застанах отстрани и дадох знак на домашната помощница да влезе първа, тъй като в случая бюрокрацията бе на нейна страна.
Тя погледна страхливо през отвора и ме подкани да мина пред нея.
Влязох вътре. Тя ме следваше плътно. Не вървеше първа, но все пак не й се искаше да изпусне нещо.
В жилището бе съвсем тихо, в антрето — безмълвно и мъждиво. Отворих вратата към дневната.
— Ялмар?
Никой не отвърна.
Зад мен тежко дишаше жената.
— Да не би…
Прекосих дневната, тръгнах към светлозелената врата, почуках бързо и я отворих, преди да изчакам отговор отвътре.
Наистина е удивително: когато човек отваря такива врати, почти винаги знае какво ще намери зад тях, знае го още в мига, в който ги отваря. Сякаш смъртта си има свое собствено, силно излъчване.
Ялмар Нюмарк беше на леглото. Завивката се бе смъкнала настрана. Едната му ръка висеше вяло надолу, без да достига пода, в нощното шкафче бяха опрени новите патерици, а върху него имаше чаша вода. Полупразна.
Лицето му не говореше нищо. Бе чуждо и някак по-различно, като частично стопена восъчна маска. В стаята се усещаше сладникав, тежък мирис и бе невъзможно да не се забележи дебелият слой прах по мебелите. Ялмар Нюмарк бе умрял в условия, напълно съответстващи на живота, който бе водил: заобиколен от нищо; без никого наоколо, насаме със себе си.
Обърнах се. Срещнах лицето на домашната помощница. Вече не изглеждаше уплашена. Изведнъж бе обзета от трезва и реалистична мобилизация, действаща й като успокоение. Върнах се обратно в дневната и казах:
— Би трябвало да позвъним някому.
13
Застанах с гръб към светлозелената врата. На шкафа пред мен стояха портретите на родителите на Ялмар Нюмарк — жълто-кафяви фотографии от началото на века — и ме обзе мисълта, че ако Ялмар Нюмарк олицетворяваше три поколения, родителите му са принадлежали към съвсем друго. Родили са се около 1870 година, по времето на Пруско-френската война, Парижката комуна и пробива на парламентаризма. Когато избухнала Първата световна война, те са били по-възрастни от мен днес, а Берген е бил град без автомобили, дърветата на Фльойен едва-едва са покарвали, а на сушата са излизали с лодка през Стуре Лунгегордеван.
Взрях се в портрета на бащата на Ялмар Нюмарк. Чертите на лицето си той бе наследил от него: четириъгълно и масивно, със здрава челюст. Косата беше къдрава, бухнала над челото му. Изразът — тържествен, както на всички хора, застанали пред фотограф по онова време.
Майката изглеждаше по-смирена. Лицето й се стесняваше към брадичката, а над челото й се пилееха руси къдрици, прихванати на кок. Тъмноока, умислена.
В съседната стая лежеше трупът на техния син, присъединил се към непрекъснато увеличаващото се мнозинство, към което отдавна принадлежаха родителите му, а от него сега бе останала само мъртва черупка и безизразна маска на лицето.