Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Огледах се. Стаята бе пуста и замърсена. Той бе изживял тук средната възраст на един обикновен човек. След известно време в нея ще се настанят нови хора, ще покрият пода с нов мокет, ще боядисат стените в ярки цветове, ще окачат пъстри пердета на прозорците, ще я украсят с цветя и картини, с мебели, сред които човек трябва да е йога, за да се чувства удобно.
Домашната помощница излезе от спалнята, погледна часовника си и каза:
— Изглежда, че нищо повече не можем да направим.
— Да — вяло отроних аз. — Нищо друго, освен да се обадим в полицията.
Широкото й лице стана сякаш още по-широко и плоско. Кожата на скулите й се изопна и аз почувствах как цялото й разписание за деня отива по дяволите.
— Полиция? Но защо? Вие да не би да мислите… — Тя ме погледна изпитателно.
— Самият той беше полицай — казах. — Преди един месец стана жертва на нещастен случай. Прегазване. Мисля, че ще бъде глупаво от наша страна, ако не се обадим в полицията.
Тя се съгласи.
Веднага предложих:
— Ще бъдете ли така любезна да сторите това? Аз ще остана тук.
— Добре. Мислите ли, че ще се наложи да даваме показания?
— Това става много бързо. Когато идвахте насам, не срещнахте ли някого по стълбите?
— По стълбите? Не.
— Никого?
Тя завъртя отрицателно глава и тръгна към вратата, но веднага се спря замислено:
— Тоест…
— Да?
— По стълбите не срещнах никого. Но идвах насам по улицата, от тук излезе един мъж. Да, да… Той обаче тръгна в обратна посока, та не успях добре да го видя.
— Мъж?
— Да. Той… — Жената прехапа устни и се замисли. — У него имаше нещо…
— Да?
Лицето й изведнъж се проясни и тя каза:
— Да. Точно това: леко влачеше единия си крак, като че ли куцаше.
Сякаш тежка и студена длан притисна гърдите ми:
— Сигурна ли сте, че той… че той наистина куцаше?
— Толкова сигурна, колкото че стоя сега тук. Важно ли е?
— Не знам. Но за бога, не забравяйте да го кажете в полицията! Не забравяйте!
— Няма, разбира се! Ще им го кажа.
Тя хвърли неопределен поглед към спалнята, завъртя дръжката на вратата със свободната си ръка, хванала здраво дамската си чанта е другата, и излезе.
Останах сам и отново се огледах. Холът придоби земен ново значение. Имаше ли нещо съмнително? Вратите на шкафа не бяха ли малко открехнати, сякаш някой току-що ги беше отварял и в бързината забравил да ги затвори плътно след себе си? Не беше ли купът вестници до печката по-разхвърлян от последния път, когато го видях? А как ли изглежда спалнята?
Остра мисъл ме прониза неприятно.
Влязох в спалнята. Опитах се да не гледам Ялмар Нюмарк. Коленичих и надзърнах под леглото. Станах отново и отворих гардероба, вдигнах се на пръсти и погледнах към най-горния рафт, прелистих няколко папки. Побутнах настрана двата костюма и четирите ризи, отместих поглед към обувките в дъното. Примъкнах едната табуретка, качих се на нея и погледнах над гардероба. Най-навътре, към стената, видях стара фланела, другото бе дебел слой прах.
Слязох на пода. Огледах цялата стая. Последната ми надежда беше нощното шкафче. Дръпнах чекмеджето. Видях вътре стара Библия и бюлетин с уж актуални криминални репортажи. Отворих долната вратичка. Употребявана носна кърпа, късче стар вестник и празна тубичка от лепило. Нищо повече.
Изправих се и погледнах право в лицето на Ялмар Нюмарк. Очите бяха стъклени, безмълвни.
Излязох отново от спалнята и огледах предметите в хола. Нищо.
Отидох в антрето, прерових там стенния гардероб, етажерките и малкия скрин. Нищо.
Втурнах се към кухнята. Отворих хладилника. Вътре имаше прясно мляко, картон с шест яйца, няколко тубички топено сирене и найлонова опаковка с домати. Това бе всичко. Кухненските шкафове, чекмеджета и малкият килер също не дадоха резултат.
Застанах пред кухненския прозорец, обърнат към Пудефиорд. В залива Лаксевог стоеше на ремонт голям танкер. Яркият му червен цвят рязко контрастираше с постройките покрай Дамсгордския хребет, по чиято растителност есенните цветове още не бяха сложили меланхоличния си отпечатък. Небето над планината беше синьо-сиво и някак преломено.
Бе един от тези августовски дни, които вещаят есен и зима. И гибел.
Върнах се обратно в дневната. Бях абсолютно уверен: картонената кутия, в която Ялмар Нюмарк пазеше изрезките от вестници и другите материали във връзка с пожара в „Пофугл“, вече не бе в жилището му.