Червеношийката

Старецът бе изрязал описанието от книгата.

Прашният костюм, привършил заниманията си, слизаше по склона към колата си. Жената все още стоеше горе на стената: дръпнала полата си надолу, пушеше цигара, която светваше в мрака при всяко всмукване от нея. Старецът чакаше. После тя стъпка цигарата с тока си и тръгна по мръсната пътека около крепостта назад към „офиса“ си по улиците около „Норгес Банк“.

Старецът се обърна към задната седалка, където жената със завързана уста го гледаше втренчено със същите ужасени очи, които той виждаше при всяко нейно събуждане от наркозата с диетилетер. Видя как устните й се раздвижиха под превръзката.

— Не се страхувай, Сигне — той се наведе към нея и закрепи нещо на палтото й. Тя се опита да наклони глава, за да види какво е, но той й попречи.

— Хайде да се поразходим малко — предложи той. — Както преди.

Излезе от колата, отвори задната врата, издърпа я навън и я бутна да върви напред. Тя се спъна и падна на колене върху обраслия с трева банкет на пътя, но той сграбчи въжето, с което бе вързал ръцете й отзад, и пак я изправи на крака. Обърна я с лице към улична лампа и светлината заблестя директно в очите й.

— Забравих виното, не мърдай оттук — заповяда той. — Червено „Рибейрос“, помниш, нали? Не мърдай или…

Лампата я заслепяваше и се наложи да тикне ножа в лицето й, та тя да го види. А въпреки ярката светлина зениците й бяха толкова големи, че очите й изглеждаха почти изцяло черни. Той слезе до колата и се огледа. Нямаше жив човек. Ослуша се и чу само постоянния шум, долитащ от града. После отвори багажника. Отмести черния пластмасов чувал настрана и усети, че кучешкият труп вътре е започнал да се вцепенява. Стоманата на пушката „Мерклин“ слабо проблесна в тъмнината. Извади я и се настани на шофьорската седалка. Свали стъклото наполовина и опря пушката на него. Погледна нагоре и видя как гигантската й сянка танцува по жълтеникаво кафявата стена от шестнадесети век. Сигурно сянката се виждаше чак от Двореца. Красота.