Червеношийката

Възрастна дама в панталон „голф“ и вързан на кръста анорак вървеше надолу по пътя с блажена, уморена усмивка на уста.

Хари паркира автомобила долу пред къщата й. Не искаше да се качва до самия двор, не знаеше защо точно — вероятно, защото му се струваше по-малко нахално да остави колата си тук, долу. Нелепо, естествено, понеже все пак идваше без предупреждение и без покана.

Бе преполовил пътя към площадката за автомобили, когато мобилният му телефон иззвъня. Обади се Халвуршен, бил в Архива на държавните предатели.

— Нищо — докладва той. — Ако Даниел Гюдесон наистина е жив, със сигурност не е осъден за държавно предателство след войната.

— А Сигне Юл?

— Получила е присъда от една година.

— Но все пак се е отървала от затвор. Нещо друго интересно?

— Нищо. Вече се канят да ме изритат оттук и да затварят.

— Отиди си вкъщи и се наспи. И утре е ден.

Хари стигна до стъпалата и тъкмо щеше да ги изкачи с един скок, когато вратата се отвори. Той застина. Озова се пред Ракел, облечена във вълнен пуловер и сини дънки, със сплъстена коса, а лицето й — още по-бледо отпреди. Потърси в погледа й признаци на радост, че го вижда, но не откри такива. Не долови и неутралната любезност, от която се боеше най-много. Очите й всъщност не изразяваха нищо, каквото и да означаваше това.

— Чух, че някой отвън говори — поясни тя. — Влез.

В хола Олег седеше по пижама и гледаше телевизия.

— Здрасти, слабак такъв — поздрави Хари. — Не трябва ли да се упражняваш на „Тетрис“?