Червеношийката
- Автор: Несбё Ю
- Серия: Хари Хуле #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Червеношийката». Краткое содержание книги:
После колелата докоснаха асфалта и Хари установи, че още един път се е оказал измежду трите милиона късметлии.
Полицаят, когото шефът на полицията във Виена така любезно предостави на разположението на Хари като шофьор, гид и преводач, стоеше в залата за пристигащи в тъмен костюм и със слънчеви очила. Беше дебеловрат и държеше лист, на който пишеше „Г-н Хуле“.
Дебеловратият се представи като Фриц (все някой трябва да се казва така, помисли си Хари) и поведе Хари към морскосиньо БМВ. В следващия миг вече се носеха по магистралата в северозападна посока към центъра, покрай фабрични комини, бълващи бял дим, и добре възпитани шофьори, които минаваха в дясното платно, когато Фриц даваше газ.
— Ще отседнете в шпионския хотел — осведоми го Фриц.
— В шпионския хотел ли?
— В стария, почитаем „Империал“. Точно там се подвизаваха руските и западните агенти през Студената война. Шефът ви сигурно има доста пари.
Стигнаха до Кертнер Ринг и Фриц посочи с ръка.
— Над покривите на къщите вдясно виждате кулата на катедралата „Свети Стефан“. Страхотна е, нали? Това е хотелът. Ще почакам, докато се настаните.
Рецепционистът в „Империал“ се усмихна, когато видя как Хари се оглежда озадачен.
— Струва ни четиридесет милиона шилинга да го ремонтираме така, че да изглежда както преди войната. Бил е почти разрушен от бомбардировките през 1944 година и допреди няколко години беше доста олющен.
Хари слезе от асансьора на третия етаж и сякаш тръгна по потъващо блатно дъно, толкова дебели и меки бяха килимите. В стаята, не особено голяма, имаше широко легло с балдахин, също с вид на поне стогодишно. Отвори прозореца и вдиша аромата на печива от сладкарницата от другата страна на улицата.
— Хелена Майер живее сама — осведоми го Фриц, когато Хари отново седна в колата му. Бибитна на кола, която смени платното, без да даде мигач.
— Вдовица е и има две пораснали деца. След войната работила като учителка, докато се пенсионирала.
— Говорихте ли с нея?
— Не, но прочетох досието й.
Адресът ги отведе в квартал, някога вероятно изискан. Сега обаче мазилката по стените на широкото стълбище се лющеше, а ехото от стъпките им се смесваше със звука от капеща вода.
Хелена Майер ги очакваше усмихната на входната врата на четвъртия етаж. Имаше будни кафяви очи и се извини за многото стъпала.
В леко претъпкания с мебели апартамент изобилстваха всички онези джунджурии, които старите хора събират в продължение на дългия си живот.
— Седнете — покани ги тя. — Ще говоря на немски, но вие може спокойно да ми говорите на английски, разбирам достатъчно добре — обърна се тя към Хари.
Донесе поднос с кафе.
— Strudel — посочи тя таблата със сладкишите.
— Ммм… — премлясна Фриц и си взе.
— Значи вие познавахте Гюдбран Юхансен? — подхвана Хари.
— Да, точно така. Тоест, ние го наричахме Урия, така настояваше той. Първо мислехме, че е малко странен, че се дължи на раните.
— Какви рани?
— По главата. И по крака му, разбира се, доктор Брокхард за малко да го ампутира.
— Но е оздравял и е бил командирован в Осло през лятото на 1944 година, нали?
— Е, такава беше целта.
— Какво имате предвид?
— Ами той нали изчезна. И със сигурност не се е появявал в Осло.
— Не и доколкото знаем. Колко добре познавахте Гюдбран Юхансен?
— Доста добре. Той бе общителен мъж и умееше да разказва увлекателно. Една по една всички сестри се влюбиха в него.
— И вие ли?
Тя се засмя звънко и жизнерадостно.
— И аз. Но той не искаше мен.
— Не ви е искал ли?
— О, аз бях красавица, бъдете сигурен. Не това беше причината. Урия харесваше друга жена.
— Така ли?
— Да, и тя се казваше Хелена.
— Хелена коя?
Старицата сбърчи вежди.
— А, да, Хелена Ланг. Точно заради любовта им се разигра тази трагедия.
— Каква трагедия?
Тя погледна учудено Хари, после Фриц и пак Хари.
— Не сте ли тук точно затова? — попита тя. — Заради онова убийство?
Осемдесет и шеста глава
Беше неделя, хората се движеха по-бавно от обичайното и старецът вървеше в крачка с тях през парка на Двореца. Спря до караулната вишка. Цветът на дърветата бе светъл, зелен, точно какъвто най-много харесваше. Всички бяха зелени освен едно. Високият дъб в средата на парка никога нямаше да позеленее повече. Вече се забелязваше разликата. Постепенно дървото се събуждаше от зимен сън, поддържащата живота му течност в стъблото вече циркулираше и разпространяваше отровата в мрежата от артерии. Сега достигаше до всички листа и предизвикваше свръхрастеж, който в продължение на седмица-две щеше да стане причина те да увехнат, да покафенеят, да опадат и накрая дървото щеше да умре.