Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Прекалено бързаш — беше заявил капеланът.
— Правя това, което орденът иска.
— Правиш това, което искаш ти.
— Има ли разлика?
— Говориш като предишния ни магистър.
— Той беше прав. И макар да не бях съгласен с него по множество други въпроси, аз му се подчинявах.
Прямотата на по-младия мъж не му се беше понравила, особено пред съвета, но той знаеше, че мнозина го уважаваха.
— Какво смяташ, че трябва да направя?
— Да пазиш живота на братята.
— Братята знаят, че може да се наложи да жертват живота си.
— Не сме в средновековието. Не водим кръстоносен поход. Тези мъже са се посветили на Бога и са се врекли да ти служат. Нямаш право да отнемаш живота им.
— Възнамерявам да открия Великата тайна.
— С каква цел? Оцелели сме без нея повече от седемстотин години. Тя не е важна.
Беше шокиран.
— Как можеш да говориш така? Та тя е нашето наследство.
— Какво значение би могло да има то днес?
— Може да се окаже нашето спасение.
— Ние вече сме спасени. Всички мъже тук имат чисти души.
— Орденът не заслужава изгнание.
— Сами сме си наложили това изгнание. И сме доволни в него.
— Аз не съм.
— Значи това е твоя битка, не наша.
В него се надигна ярост.
— Няма да търпя възражения.
— Магистре, минала е по-малко от седмица, а вече забравяш откъде идваш.
Загледан в капелана, той се опитваше да разгадае непроницаемото му лице. Вярваше във всяка своя дума. Нямаше да позволи възражения. Великата тайна трябваше да бъде открита. Отговорът беше в ръцете на Ройс Кларидън и хората в замъка на Касиопея Вит. Не обърна внимание на безразличния поглед на капелана и се обърна към множеството пред него.
— Братя мои. Нека се помолим за успеха.
52
01:00 ч.
Малоун се намираше в Рен. Бавно влезе в църквата „Мария Магдалина“ и крещящата пищност отново предизвика у него същото чувство на безпокойство. Нефът бе празен, с изключение на човека, застанал пред олтара, облечен в черни свещенически одежди. Когато се обърна, лицето му се стори познато.
Беранже Сониер.
— Защо си тук! — попита Сониер с писклив глас. — Това е моята църква. Мое собствено творение. Лично мое.
— Как така твое?
— Аз поех риска. Единствено аз.
— Какъв риск?
— Всички, които предизвикват света, са изправени пред риск.
В този момент Малоун забеляза на пода, точно пред олтара, зейнала дупка и няколко стъпала надолу.
— Какво има долу? — попита той.
— Първото стъпало по пътя към истината. Бог да благослови всички, които я опазиха. Бог да благослови щедростта им.
Църквата, в която стоеше, изведнъж се превърна в площада пред американското посолство в Мексико Сити. Наоколо тичаха хора, а шумът от клаксони, скърцащи гуми и дизелови двигатели непрекъснато се усилваше.
Изведнъж от една спряла кола започнаха да стрелят. Появиха се няколко мъже. Стреляха по жена на средна възраст и млад датски дипломат, които обядваха. Войниците, които охраняваха посолството, веднага реагираха, но бяха прекалено далеч.
Той извади пистолета си и стреля. На тротоара паднаха тела. Главата на Кай Торвалдсен се пръсна, когато куршумът, предназначен за жената, уцели него. Малоун свали двама от мъжете, започнали престрелката, и тогава усети пронизваща болка в рамото си. Политна назад, но успя да застреля нападателя си. Куршумът прониза лицето, което придоби чертите на Беранже Сониер.
— Защо ме застреля? — спокойно попита Сониер.
Стените на църквата отново се откроиха и се появиха изображенията със страданията Христови. Малоун забеляза цигулка на една от скамейките. Върху струните й имаше метална плоча. Сониер плавно се понесе към нея и поръси плочата с пясък. След това прекара лъка по струните и звукът веднага оформи пясъка в ясно открояващ се мотив.
Сониер се усмихна.
— Там, където плочата не вибрира, пясъкът не се движи. Ако промениш вибрацията, ще се появи нова шарка. Всеки път различна.
Статуята на гримасничещия демон Асмодей изведнъж се съживи, разкривеното му тяло се отдели от съда със светена вода до вратата и се понесе към тях.