Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Ето къде е проблемът с твоя орден, Марк. Сляпата вярност не е хубаво нещо. Никоя държава, армия или водач не са оцелели, изисквайки подобна глупост. Моите агенти сами правят избора си.
Настъпи напрегнато мълчание.
— Права си — промърмори той накрая. — Татко би се срамувал от мен.
Тя реши да рискува.
— Марк, баща ти го няма. Мъртъв е от доста време. За мен ти беше мъртъв цели пет години. Но сега си тук. Нима в сърцето ти няма място за прошка? — В гласа й трептеше надежда.
— Не, мамо, няма. — И той се изправи и излезе от стаята.
Малоун се беше усамотил в една обрасла със зеленина беседка и само насекомите нарушаваха спокойствието му. Гледаше прелитащите по притъмнялото небе прилепи. Преди малко Стефани го беше дръпнала настрани и му беше казала, че се е обадила в Атланта, изисквайки пълното досие на Касиопея Вит. Но името й не фигурирало в базата данни за терористи, поддържана от американското правителство. Личната й история не беше забележителна, въпреки че беше наполовина мюсюлманка, а в днешни дни това, меко казано, заостряше вниманието. Притежаваше мултинационална компания със седалище в Париж, с широк спектър от дейности и активи за близо милиард евро. Компанията била основана от баща й и тя я наследила, макар да не била пряко ангажирана с ежедневните й операции. Тя беше и председател на холандска фондация, която работеше в тясно сътрудничество с Обединените нации по въпросите за борбата със СПИН и световния глад, особено в Африка. Нито едно чуждо правителство не я смяташе за заплаха.
Малоун обаче не беше толкова сигурен. Ежедневно от най-невероятни места изникваха нови заплахи.
— Много дълбоко си се замислил.
Вдигна глава и видя Касиопея пред беседката. Беше облечена с плътно прилепнал костюм за езда, който й стоеше чудесно.
— Всъщност мислех за теб.
— Поласкана съм.
— На твое място нямаше да бъда. — Той се взря в облеклото й. — Чудех се къде изчезна.
— Опитвам се да яздя всяка вечер. Помага ми да мисля.
Тя влезе в беседката.
— Наредих да я построят преди години в памет на майка ми. Обожаваше да стои на открито.
Касиопея седна на пейката срещу него. Усещаше, че е дошла с някаква цел.
— Досещам се, че изпитваш съмнения относно цялата тази работа. Дали причината е, че не искаш да поставиш под въпрос християнската Библия?
Не му се говореше много по въпроса, но тя явно настояваше.
— Ни най-малко. Съмненията ми възникват, защото ти реши да поставиш Библията под съмнение. Изглежда, всички в това разследване имат лични мотиви — ти, Дьо Рокфор, Марк, Сониер, Ларс, Стефани. Дори Джефри, който, меко казано, е по-особен.
— Нека ти разкажа някои подробности и ще разбереш, че няма нищо лично. Поне що се отнася до мен.
Съмняваше се, но искаше да разбере какво има да му казва.
— Знаеш ли, че в цялата история на Светите земи е открит само един скелет на разпънат човек.
Не знаеше.
— Разпъването на кръст е било чуждо за евреите. Убивали с камъни, горели, обезглавявали или удушвали престъпниците. Мойсеевият закон е позволявал само престъпник, който вече бил екзекутиран, да бъде обесен на дърво като допълнително наказание.
— Онзи, който е обесен, е проклет от Господ — цитира той Второзаконие.
— Добре познаваш Стария завет.
— Е, и ние от Джорджия поназнайваме нещо.
— Разпъването обаче е било обичайно за римските наказания — продължи тя. — В четвъртата година преди Христа Вар е разпънал над две хиляди души. През шейсет и шеста година след Христа Флор е убил почти четири хиляди. През седемдесета година след Христа Тит е разпъвал по петстотин на ден. Но е открит един-единствен скелет. През 1968-а, на север от Йерусалим. Костите датират от първи век, което разбуни доста духове. Мъртвецът обаче не е Исус. Името му е Йоханан, висок около 165 сантиметра, на възраст около двайсет и пет. Знаем го от надписите на костницата му. Той бил завързан за кръста, а не разпнат с гвоздеи, и краката му не били счупени. Съзнаваш ли значението на тези подробности?
— На кръста се умира от задушаване — отвърна той. — В крайна сметка главата клюмва и умираш от липса на кислород.
— Разпятието се е смятало за публичен позор. Целта била жертвите да умрат бавно и за да забавят смъртта, често забивали парче дърво на кръста, на нивото на седалището или под стъпалата, на които да се подпрат и да поемат глътка въздух. След няколко дни, ако жертвата все още имала сили, войници чупели краката й, за да не може да се подпира. Смъртта настъпвала скоро след това.