Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Трябва да има доказателства. Виждал си църквата на Сониер. Оставил е множество следи и всички те водят в една посока. Там някъде трябва да има нещо достатъчно убедително, че да насочи тамплиерите да продължат търсенето.
— Това са само мечти.
— Мислиш ли?
Забеляза, че мракът най-сетне се беше спуснал и от заобикалящите ги хълмове и гори се виждаха само очертанията.
— Имаме си компания — прошепна тя.
Той зачака обяснение.
— Докато яздех, се качих на един от хълмовете. Забелязах двама мъже. Единият на север, другият на юг. Наблюдаваха. Дьо Рокфор ви откри доста бързо.
— Не смятах, че номерът с устройството за проследяване ще го забави дълго. Нямаше как да не предположи, че сме тук. А и Кларидън му е показал пътя. Забелязаха ли те?
— Съмнявам се. Внимавах.
— Може да стане доста опасно.
— Дьо Рокфор няма време. Нетърпелив е, особено когато се чувства измамен.
— Имаш предвид дневника?
Тя кимна.
— Кларидън несъмнено е разбрал, че е пълен с грешки.
— Но Дьо Рокфор все пак ни откри. Ние сме в полезрението му.
— Сигурно знае съвсем малко. Иначе защо да си прави труда? Просто би провел собствено проучване. Не, той има нужда от нас.
В думите й отново имаше логика.
— Отиде да яздиш, защото ги очакваше, нали?
— Имах чувството, че ни наблюдават.
— Винаги ли си толкова подозрителна?
Тя го погледна.
— Само когато някой иска да ме нарани.
— Предполагам, че си обмислила някакъв изход?
— О, да. Имам план.
51
Абатство „Де Фонтен“
Понеделник, 26 юни, 00:40 ч.
Дьо Рокфор седеше пред олтара в главния параклис в официалните си бели одежди. Братята бяха насядали по скамейките пред него, напявайки древни слова, датиращи от самото Начало. Кларидън беше в архива, заровен в документи. Дьо Рокфор беше наредил на архиваря да осигури на хитреца достъп до каквото поиска, но да го наблюдава внимателно. От Живор му бяха докладвали, че всички в замъка на Касиопея Вит си бяха легнали. Един от братята наблюдаваше отпред, а другият от задната страна. И тъй като нямаше какво повече да направи, той реши да се залови със задълженията си.
Орденът щеше да приеме нова душа.
Преди седемстотин години всеки новопосветен трябвало да бъде законороден, без дългове и физически здрав да води битки. Повечето братя се обричали на безбрачие, но семейни мъже също получавали почетен статут. Престъпниците не представлявали заплаха, както и отлъчените от Църквата, защото получавали опрощение. Дълг на всеки магистър бил да следи за увеличаването на братството. Уставът ясно гласял: Ако някой светски рицар или друг мъж поиска да напусне множеството на простосмъртните и това столетие, не му отказвайте. Думите на свети Павел обаче се смятаха за основа на съвременния стандарт за приемане в братството: Дайте съгласие на духа, ако идва от Бог. Коленичилият пред него кандидат бе първият му опит да спази това правило. Отвращаваше го фактът, че подобна величествена церемония трябваше да се извърши посред нощ, зад заключени врати. Но такива бяха правилата на ордена. Неговото наследство — онова, което искаше да бъде записано в Хрониките след смъртта му — щеше да бъде завръщането към светлината.
Песнопенията спряха.
Той стана от дъбовия стол, който от самото Начало беше служил за трон на магистъра.
— Мили братко — обърна се той към кандидата, който беше коленичил пред него с ръце върху Библията, — молбата ти е голяма. Виждал си само фасадата на нашия орден. А ние живеем в това великолепно абатство. Имаме храна и вода в изобилие. Имаме дрехи, лекарства, образование и духовно удовлетворение. Живеем обаче по строги правила. Трудно е да се принесеш в услуга другиму. Когато ти се спи, може да бъдеш събуден. Ако си буден, може да бъдеш принуден да легнеш. Може да не ти се ходи, където те пращат, но трябва да отидеш. Рядко ще се случва да правиш каквото желаеш. Ще успееш ли да се справиш с тези трудности?
Мъжът, който беше към трийсетте, с вече късо подстригана коса и гладко избръснато бледо лице, погледна нагоре и отвърна:
— Ще изтърпя всичко, което е угодно на Бога.
Знаеше, че кандидатът е обикновен човек. Бяха го открили в университета преди няколко години и един от братята бе проследил развитието му и проучил семейството и миналото му. Колкото по-малко контакти и познати, толкова по-добре, а за щастие светът беше пълен със самотни души. В крайна сметка се бяха срещнали с кандидата лично и тъй като се бе оказал отзивчив, постепенно го бяха обучили. Бяха му задали обичайните въпроси. Беше ли женен? Сгоден? Давал ли бе обет или обещание пред друга религиозна общност? Имаше ли неплатени дългове? Скрити заболявания? Беше ли обвързан с мъж или жена по какъвто и да било начин?