Изтръгнати от корен [bg]

— Не, но ако предпочиташ да беше изгубил и останалите живи, уведоми ме, така че следващия път да имам предвид нежните ти чувства. — Саркан беше изтощен, аз също бях на края на силите си. Чудех се колко ли остава до съмване, но не исках да питам.

— Остави ги да починат, колкото могат, и си поделете всички провизии, които намерите.

След малко Каша се качи по стълбите, пробивайки си път през войниците. Баронът беше пратил долу всички ранени и изтощени, горе бяха останали само малцина в по-добра форма.

— Ровят в сандъците с вино и бира — каза ми тихо тя. — Не мисля, че е безопасно за децата. Нешке, какво става?

Саркан се беше качил на подиума и тъкмо разгръщаше Призоваването. Той изруга под носа си.

— Това е последното, което ни трябва в момента. Слез долу и превърни всичко на сайдер.

Двете с Каша хукнахме към подземието. Войниците пиеха от шепите и шлемовете си, пробиваха дупки в бъчвите и подлагаха уста отдолу, надигаха бутилки, а някои вече се караха.

Несъмнено им се струваше по-безопасно да си крещят заради виното, отколкото сред мъртви другари и кръвопролитен ужас.

Каша ги избута настрани, а като ме видяха, не се и съпротивляваха. Отидох при най-голямата бъчва и сложих ръце върху нея. „Лиринталем“ казах аз и влях уморена магия във формулата; отпуснах се вяло, когато тя изтече от мен и премина по всички бурета и бутилки. Войниците продължаваха да се блъскат около тях; щеше да мине известно време, докато разберат, че не се напиват.

Каша ме докосна внимателно по рамото; обърнах се и я прегърнах, щастлива, че е толкова силна.

— Трябва да се качвам горе — казах аз, — пази децата.

— Да дойда ли с теб? — попита тихо тя.

— Пази децата — повторих аз. — Ако се наложи… — Хванах я за ръката и я отведох до стената в дъното на избата. Сташек и Мариша седяха там и гледаха уплашено войниците. Мариша триеше очички. Опипах с ръце стената и намерих мястото на прохода. Сложих ръката на Каша върху процепа, показах й къде е, а после направих тънка ивица от магия, като дръжка. — Отвори вратата, вкарай ги вътре и затвори след себе си. — После вдигнах ръка във въздуха и изрекох: — Хатол. — Мечът на Алоша се появи в ръката ми. Подадох й го. — Вземи и това.

Тя кимна и го преметна през рамо. Целунах я за последен път и се качих тичешком по стълбите.

Всички войници на барона бяха вътре. От стените имаше поне една полза: Марек не можеше да насочи оръдията си срещу вратите. Неколцина от хората на барона се бяха покатерили до тесните прозорци и стреляха по войниците долу. По вратата се сипеха удари, просветна и ярък магичен пламък. Чуваха се викове и шум.

— Палят огън пред вратите — извика един от мъжете, тъкмо когато влизах в залата.

— Нека — отвърна Саркан, без да вдига очи. Отидох на подиума при него. Той беше превърнал големия, подобен на трон стол в семпла пейка с две места и плоска поставка върху общия им подлакътник. Тежката книга лежеше върху нея и чакаше — позната и все пак някак си странна. Бавно седнах на мястото си и разперих пръсти върху корицата: златните, вити букви, тихото жужене под тях като далечни пчели. Бях толкова уморена, че дори пръстите си не усещах.