Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
За миг Мери и Едгар се втренчиха един в друг. Мери се изплаши. Реши, че Едмънд ще се разправи най-безжалостно с тях, все едно, че не им е роднина.
Тя се изправи.
— Повикай момчетата! Веднага! Заповядай да докарат катафалка за… — Тя погледна Маргарет. Стоманеното й спокойствие се разклати и тя се задави. — За кралицата. Ще я погребем в абатството в Дънфърмлайн. Там ще потърсим убежище. Побързай!
Едгар се обърна рязко и излезе. Мери не спираше да трепери. Хвана се за молитвения стол, за да не припадне. Скръбта, страхът и крайната умора надделяха над нея и я обезоръжиха.
С голямо усилие Мери отиде при майка си и я зави. Едгар влетя през вратата. Изгледа я продължително, а след това се втурна към Маргарет. Вдигна безсилно майка им на ръце.
Мери се застави да крачи редом с него.
— Как е възможно Едмънд да ни изостави?
— Той вече не е част от семейството — процеди през зъби Едгар, докато слизаха на долния етаж и излизаха на двора. Слънцето грееше толкова ярко, че за миг ги заслепи. Братята й вече бяха яхнали конете. Всички бяха тук с изключение на предателя Едмънд, разбира се. Предпоследният, Александър, се мъчеше да успокои малкия Дейви, който плачеше. Едгар положи майка им в една каруца.
В този момент Мери усети, че в двора е настъпила зловеща тишина. Обезумелият плач беше престанал. Не се чуваше абсолютно нищо. Тишината беше неестествена и плашеща. Мери усети, че се вслушва за нещо, но не знаеше какво. А след това се досети — злокобният тропот от конете на нашествениците беше престанал.
Мери извика, когато Едгар я вдигна на един кон и сам скочи на седлото. Войската беше спряла, за да се подготви за атака!
— Това Доналд Бейн ли е?
— Едгар тръгна към нея.
— Не.
Мери застина.
— Тогава… кой?
Погледът, който той й хвърли, беше продължителен и мрачен. И Мери разбра. В този момент изпита всичко наведнъж — любов, омраза, страх и ужас.
— Не.
— Това е Нортъмбърландският мръсник — процеди Едгар. — Води войската си право към Единбург. Дали пък сам не иска да се качи на трона?
На Мери й прилоша.
— Не — прошепна тя. — Идва за мен.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
В ИЗГНАНИЕ
24
Абатството в Дънфърмлайн беше разположено на едно хълмче от другата страна на Фъртъф форт в Единбург. Заобикаляха го средно високи, но дебели каменни стени. Те служеха единствено като граница на владенията на абатството. Спираха крадците и скитниците, но не бяха достатъчно високи и здрави, за да преградят пътя на нападаща войска. А точно срещу това се бе изправило абатството, помисли си абатът унило.
Стотина тежко въоръжени рицари на коне се бяха строили в редици по покрития със сняг хълм. Оръжията им бяха прикрити от големите наметала, които всички носеха, за да се предпазят от сковаващия студ. Слънчевите лъчи просветваха по стотината щитове и шлемове. Огромните коне риеха снежната покривка, копаейки големи буци черна кал. В първите редове се развяваше черно-бяло златисто знаме. В центъра му имаше кървавочервена роза с къса дръжка — червената роза на Нортъмбърланд. Тази гледка караше коленете на абата да се подгъват, а самият той трепереше неприкрито. Сякаш това не стигаше, ами и водачът на тези нормани го гледаше право в лицето от високото седло на едрия си боен кон. Той беше грамаден мъж, достатъчно внушителен и когато стоеше на краката си. Не носеше шлем и абатът виждаше ясно лицето му. Изражението му го плашеше повече дори от голямата военна сила, изправена срещу напълно неукрепеното абатство. Лицето на норманина го смразяваше със студения си и надменен израз.
Абатът на Дънфърмлайн доста смело беше решил да поздрави посетителя си. Беше отворил тясната странична врата и беше излязъл от нея. Проходът пропускаше изправен човек, но не и някой в ризница и пълно бойно въоръжение, още по-малко пък отряд рицари на коне. Значи щяха да поискат да отключи двете предни порти. Той притисна наметката към слабото си тяло. Почти не усещаше студа. Защото твърдо беше решил да не отваря предните врати. Обаче усещаше, че ако мъжът пред него реши да влезе в абатството против волята му, няма как да го спре.
— Какво желаеш, милорд?
— Ти си приютил тук принцеса Мери. Пусни я веднага.
Абатът се уплаши. Не за себе си или за абатството, нито пък за монасите или послушниците, а за младата жена, която беше дошла при него, за да намери убежище за себе си и за братята си посред нощ. Не беше трудно да си представи какво щеше да направи рицарят на хубавата измъчена принцеса и нямаше намерение да му я дава. Помоли се наум на Бога. Със сигурност имаше нужда от помощта му.