Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Ела, никой не ще ни види навън. Да излезем без страх и да се приберем в нашето жилище, Анунциата!
— Уви, да се върнем във вашата къща, аз съм твърде слаба. Колко е ужасно тук!
— Не се страхувай! Мъртвите почиват и никой не ще ни стори зло, нито на тебе, нито на мене!
— Мъртвите… — произнесе младото момиче. — Те се въртяха около мене в техните дълги бели ризи. Това е ужасно, Луала, ужасно!
Старата жена помогна на Анунциата, която още трепереше, да стане и да излезе от гробницата.
Бедното момиче беше в едно състояние на извънредна слабост. Неговото изморено тяло отказваше да извърши и най-малките движения.
Внезапно тя бе обзета от трескави тръпки. Тя се остави да бъде извлечена вън от просякинята, която при вида на нейните конвулсивни движения, бледното от ужас лице, широко отворените й очи също почувства страх.
И двете, едната влачейки другата, изчезнаха бързо в тъмнината под дърветата.
От брега на острова небето се виждаше по-ясно. Утринната светлина, тази светлина, която не беше още зората и която предшестваше първите лъчи на слънцето, гонеше вече сенките на нощта.
— Ела, качи се в моята гондола — каза просякинята на своето протеже, помагайки й да стъпи в нея.
После тя привърза старата лодка към другата, за да ги отведат и двете.
Анунциата се настани върху пейката и с неспокоен поглед огледа морето наоколо, без да помогне на старата Луала да движи греблото, без да успее да прогони от духа си спомена за своите преследвачи.
Просякинята, покъртена от състоянието на младата си другарка, въздишаше и продължаваше да гребе.
— Какво ще стане с нас? — мърмореше си тя. — Ето че Анунциата се е разболяла!
Малко по малко слънцето се издигна. Смелата стара жена достигна най-сетне не без мъка до колибата си.
Тя постави младото момиче на едно легло, после отведе едната гондола и я завърза за колчето, откъдето я бе отвързала.
Когато тя се завърна в жилището си, намери Анунциата изпаднала в един укрепителен сън. И тя също си легна.
Но скоро пак се пробуди. Анунциата спеше още, когато тя излезе от жилището си, за да заеме както всеки ден мястото си на площад Сан Марко.
При приближаването на вечерта, Луала отново бе обзета от голямо безпокойство. Тогава, обаче, беше най-работния й час.
Тя се приготви да се прибере по-рано, отколкото обикновено. Клатушкайки се, тя пое пътя към колибата си.
Бе още близо до стъпалата на реката, когато чу внезапно зад себе си шума на една препирня. Спорещите сигурно бяха някои гондолиери.
Старата просякиня се ослуша. Тя действително имаше навик да вижда и да чува всичко, което ставаше около нея. Често бе успявала да се намеси в някоя остра караница и да предотврати проливането на кръв между лодкарите.
— Вие сте пияни! — извика един глас. — Иначе не бихте ми блъснали лодката! Какво има в лодката ви?
Така нагрубеният човек отговори с по-спокоен тон и изглеждаше, че иска да избегне караницата.
— Защо не отговаряте? — отново се обади първият глас. — Казвам ви, че вие сте пияни. Моята лодка бе най-хубавата в пристанището, а сега на какво прилича?
— Спокойствие, спокойствие — произнесе друг глас, — или ще ти строшим главата.
— Я ги гледай, тия разбойници, осмеляват се да ни заплашват! — извикаха някои.
В този момент множество лодкари се намесиха в препирнята.
— Кои сте вие? Какво прави този монах във вашата гондола?
Луала, която бе слушала внимателно целия този диалог, се отправи към мястото на препирнята…
— Оставете ме да мина, мои деца — извика тя. — Оставете ме да мина, ха, ха, ха! Пак ли война! Ах! Щом като кипи буйна кръв във вас, как не ще се случват такива работи?
Слизайки по стъпалата, Луала забеляза един монах, седнал в една от гондолите, и при вида му прояви признаци на безпокойство. Тя позна Пиетро и Себастияно, шпионите от инквизицията, преоблечени като моряци. Пред тях лодкари показваха разгневени повредената си лодка.
— Вие не можете да отречете, че вашата гондола направи завой — викаха те. — Не можете да отречете.
— Ха, ха, ха! — разсмя се старата, заставайки съвсем близо до противниците. — Хайде, успокойте се, господа! Познавам ви добре вас Пиетро и Себастияно, и там виждам храбрия Пеполи, винаги разгневен.
— Идваш тъкмо навреме, бабо — каза Себастияно.
— Вие сте направили една повреда! — каза Луала. — Тогава трябва да заплатите нещо срещу новата гондола на Пеполи!
— Отлично, бабо, но защо той вика, че щял да ни строши главите!
— По дяволите, с вашата вещица! — извика Пеполи, обзет от гняв. — Вие не ще излезете живи оттук!