Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]

16

Всекидневните ритуали на стадиона на „Янкис“ малко се променят, когато отборът е извън града. В отсъствието на публика и камери, когато не се очаква игрището да е в идеално състояние за мача, старата машина се задвижва по-бавно, така че общите работници с бежови шорти и сиви тениски излизат на игрището едва в късната сутрин. Грантли, главният косач, работи бавно и спокойно с голяма, подобна на паяк машина „Торо“, докато Томи, специалистът по настилката, изравнява и утъпква полето на батьра. Дан бута една по-малка косачка през гъстата ниска трева покрай линията на първа база. Около външния край на полето няколко пръскачки се задействат на равни интервали. Един екскурзовод е спрял с групичка туристи зад трета база и сочи нещо в далечината, зад електронното табло на стадиона.

Петдесет и седемте хиляди места са празни. Шумовете меко отекват в пустотата — приглушеното ръмжене на двигателя на косачката, смехът на някой от работниците, далечното съскане от водния маркуч, с който мият седалките в ложите, ревът на влака, който минава покрай стадиона, ударите на чук някъде край ложата за журналистите. За хората, които поддържат стадиона, превърнал се в легенда още от времето на Бейб Рут, подобни дни са особено сладки, защото представляват своеобразна почивка между миналото величие на „Янкис“ и очакваните нови успехи.

Рон Уилямсън пристигна с двайсет и пет годишно закъснение. Надигна се от пейката на играчите и стъпи на кафявата сгурия, с която беше обградено игрището. Спря, за да усети гигантските размери на стадиона и да попие атмосферата на най-голямото светилище на бейзбола. Беше лазурен пролетен ден. Въздухът беше прозрачен, слънцето беше високо в небето, а тревата беше толкова равна и зелена, че приличаше на скъп килим. Слънчевите лъчи топлеха бледата кожа на Рон. Уханието на току-що окосена трева му напомняше за други игрища, други мачове, стари мечти.

Носеше бейзболна шапка на „Янкис“, сувенир от магазина на стадиона. И тъй като в момента беше звезда и беше пристигнал в Ню Йорк за интервю с Даян Сойър в „Добро утро, Америка“, беше облечен с новия си тъмносин блейзър, който Анет набързо му беше купила за съда преди две седмици, с единствената си вратовръзка и спортни панталони. Само обувките му не бяха същите. Не се интересуваше от дрехи. Макар че в миналото работеше в магазин за мъжка конфекция и винаги имаше мнение за облеклото на останалите, това вече нямаше значение за него. След дванайсет години със затворнически дрехи едва ли можеше да е по-различно.

Изпод бейзболната шапка се подаваше късо подстригана светлосива коса, гъста и разрешена. Рон беше на четирийсет и шест години, но изглеждаше много по-възрастен. Той оправи шапката си и стъпи на тревата. Беше висок 1,85 метра и въпреки че тялото му носеше следите от двайсет години арести и затвори, все още си личеше, че някога е бил голям спортист. Прекоси игрището, спря на възвишението на питчера и вдигна очи към безкрайните редове от яркосини седалки. Леко стъпи на гумата и поклати глава. Точно от това място беше хвърлял Дон Ларсън. Уайти Форд, един от неговите идоли, също беше влязъл в бейзболната история тук. Рон погледна през лявото си рамо, към десния филд, където оградата изглеждаше по-близо. Роджър Марис толкова често я беше прехвърлял. И през центъра на игрището, отвъд оградата, зад която бяха паметниците на най-великите играчи.